Българското време в Света Гора
Веселин Сариев
Ако попитате – как се стига до Света Гора, ще ви отговоря – през Солун. Защото, потеглили за Гърция, ние все още не знаехме, че са необходими препоръчително писмо от българското Генерално консулство в Солун, разрешение от Министерството на Северна Гърция и най-после – разрешение от полицията за чужденци в Солун – документи, без които Света Гора, или Атон, остава недостижима мечта.
Дафни, пристанището на Света Гора
Надникнете в географската карта на Балканите – ето, Халкидическият полуостров виси в централната част на Северна Гърция и завършва с три малки полуострова, които като тризъбец се спускат в синята безбрежност на морето. Десният е Касандра, средният – Ситония, а левият – Света Гора – завършва с вбодения в купола на небето връх Атон – недостижим и величествен, като малък Олимп над монашеската република. На него и сега личат следите на стар езически храм; а Плутарх разказва, че скулпторът на Александър Велики – Дейнократ – е искал да превърне планината Атон в статуя на пълководеца: в едната ръка – град, пълен с хора, а от другата да струи вода към морето – дар за боговете.
Столицата на Карея, площадът
В ранната заран поемаме от граничното селище Урануполис по море към пристанището на полуострова, Дафни. Движим се по западното крайбрежие, потънало в зеленина и мълчание. Над стръмните скалисти брегове се редят маслинени и лаврови гори, горди кипариси са се устремили към небето, а в гъсталаците се преплитат чимшир и олеандри. Тук-там през листите – скитове и келии, странните очертания на манастирите и самотните им пристанища, а морето е бистро като чаша рилска вода. Вярвам, че всякакъв епитет е подходящ за Атон. В този затворен за цивилизацията кът, в който още важат законите от типика на монах Атанасий от 10 век, дори часовото време е различно: 17.20 по светско време отговаря на 21.00 по атонско.
Хотелът в Карея, собственост на Зограф
Може би шестте устава на монашеската република, според които и до днес се управлява животът на полуострова, са както реакция срещу корупцията и упадъка, така и път към убежището на монашеския живот: непорочността, отказването от благата, смирението. Двадесетте манастира – 3 славянски (български, руски и сръбски) и 17 гръцки са общежителни (където монасите живеят и се хранят заедно) и необщежителни (където всеки сам е усторил бита си). Те се управляват от общината йера Кинотис и от изпълнителният й орган – духовното настойничество – йера Епистасия. Общината взима мерки срещу нарушаването на дисциплината, разрешава имуществените въпроси и стопанските спорове, налага санкции, а Настойничеството определя цените на продуктите, следи за работата на магазините в столицата Карея. То прави медицински проверки, взима мерки срещу безчинствата, светските песни, игрите, пушенето, следи за продажбата на месо, прогонва пияниците и безделниците. Защото от 1371 г. са забранени угощенията, жените, животните от женски пол... Оттогава тук „всичко подчиняващо се на волята на човека не се ражда, а само умира“. Бих добавил, че всеки умира, но оставя следа.
И това едва ли е някакъв неосъзнат стремеж у жителите на монашеската република, които преди да дойдат тук са били светски хора, знаещи светските нрави и обичаи. Сега те са белязани от догмата на уставите, но и от паметта на Атон, в чиито сакрални кътчета са съхранени героичната съпротива срещу нашественици през вековете, стремежът към книгите, непримиримостта към низкото и мерзкото – така характерни за един цивилизован свят.
Мъжката група в страноприемницата на хотела, май 2007
Пътеводителят на проф. Сотирас Кадас ни подготвя за срещата с Атон. Полуостровът е дълъг 60 км. И широк 8-12 км. площ – 360 кв. км. В началото е нисък и плосък (това го виждаме от корабчето). Името Атон е име на тракийски митичен гигант. Древните градове Сани, Тисос, Клеоне са били в руини, когато първите отшелници идват тук по пещери и скални отвори; а голямото заселване става през 7 век – това са бегълци от Сирия, Палестина и Египет, прогонени от арабските завоеватели... Първият устав (970-972) е подписан от Георги Зограф – игумен на Българския манастир. А подписът му е един от най-старите запазени български текстове.
Улицата към българския Конак в Карея
Поглед от Конака към площада и върха
На кораба цари тиха суматоха. Разноезичната група няма нужда от думи, но всеки е напрегнат в това пътуване към древното и неизвестното. Покрай нас подскачат ято делфини и се стрелкат в морските дълбини. Но когато след два часа път пристигаме в светогорското пристанище Дафни и се качваме на рейса за столицата Карея, фотоапаратите са загряли от употреба. С единственият рейс на полуострова пътуваме по единственият маршрут към градчето, където се намират конаците на дванадесетте манастира, духовното и гражданското управление. Няколкото улички са тесни и криви, къщите – спретнати и чисти, полегнали под турски керемиди, зад дървените капаци на прозорците проблясват оранжеви светлини, а от полумрака на дюкяните блестят очите на монасите. Те гледат озадачено и любопитно всеки новодошъл. Редят се дюкяни, в които се продава всичко необходимо – восък, храни, платове, вино, сувенири за гостите, следват хотела и гостилницата, от която идват най-привлекателни за обонянието миризми, а по-нататък са вечнозелените гори и буйни потоци. Казват, че тук е идвал да почива Александър Македонски.
Св. Богородица на Захари Зограф от църквата на Конака
Икона на Иисус Христос на Захари Зограф от църквата на Конака
Двадесетината щастливци (само двадесет души дневно се допускат в Света Гора) получаваме поредните разрешения от губернаторското и духовното управление и всеки тръгва по своя път. Ние, четиримата българи, дълго стоим пред иконите в църквата на българския конак, изписани от ръката на Захари Зограф, преди да тръгнем отново за Дафни. А там ни чака последното за деня корабче към „Зограф“.
Слънцето се е наклонило към хоризонта и през пролуките между скали и кипариси, фосфоресцира кръгло и обло като медуза. Връщаме се по обратния път и пред погледа ни отново се редуват скитове и келии в скалите, величествените кубета на руския манастир „Св. Пантелеймон“, който се слави с най-голямата камбана (навремето в него са живяли до 3000 души), манастира Ксенофонт, лимонени и портокалови градини, докато пристигаме до Арсаната – пристанището на българския манастир. След дълги пътувания през Егейска Македония и Беломорска Тракия, най-сетне стъпваме на българска земя. Изпълнени с родолюбиво чувство, сърцата и очите ни поглъщат всичко наоколо: старата мелница, помещенията за ладиите и каиците, сградите за гости и монаси (сега запуснати), църквата „Св. Никола“, величествената каменна кула, издигната през 1517 г. От тук до Зографската обител пътят е по-малко от час.
В късния слънчев следобед българският манастир е потънал в зелените пелени на падината. По горските стръмнини – подобно зелени монаси стърчат петдесетметрови кипариси, опасани от небето. Записал съм, че дори гласовете на птиците и скърцането на перото, правят покоя абсолютен, а ромона на бистрата вода в поточето, от което пием разказва стари приказки – от най-старите. Пред погледа ни постепенно изплуват високи куполи, яки каменни стени и кули, докато след миг се открият с цялото си великолепие и тайнство величествените корпуси на манастира. Дебелите и високи каменни стени превръщат манастира в добре укрепен град, в който се влиза през внушителна порта с два пасажа, образувани от дебелината на стената. Дверите се отварят и пристъпяме по едрите каменни плочи на манастирския двор, плахо и почтително в тази вековна хранилница на българската култура и памет. Над нас се вижда само небе – литографно и четвъртито – легнало направо върху червените покриви.
Трудно е да си представим, че в това място са кънтяли стъпките на Теодосий Търновки, Патриарх Евтимий, Софроний Врачански, Иларион Макариополски, героят от Дряново – поп Харитон, българинът от Корфу Евгений Вулгарис – първият ректор на Атонската академия (1743)... Безкраен е списъкът на великите българи, потърсили тук отговор на вълнуващите ги за миналото въпроси, донесли в това убежище родолюбивата искра. Защото в Атон са се „установявали общонародните (по-късно общонационалните) духовни връзки и се зараждали идеите на българското национално възраждане“, за да тръгнат към Българска Турция словото и образът. Великият Паисий, Матей Преображенски–Миткалото, организаторът на Кресненското въстание Натанаил Охридски и Пловдивски...
Някога трима братя – Арон, Мойсей и Иван Селима, дошли от старата българска столица Охрид и се поселили в атонската гора. Като изсекли горския храсталак, намерили блестящ зелен мрамор и построили през 919 г. българския манастир, наименуван Св. Георги, който сам се нарисувал на една икона и оттогава обителта е наречена Зограф. Това е легендата, която разказва „Сводната зографска грамота“ от 14 век. След това, през вековете, оттук са минали отоманските нашественици и пиратски банди, опустошавали и опожарявали манастира. Белокаменният паметник в манастирския двор почита паметта на 22 монаси и 4 миряни, изгорени в старото пирго (кула) на 10 октомври 1275 г. от рицарите-кръстоносци, защото не изменили на своята истина и не повярвали на лъжливите обещания на папата, нито се убояли от множеството заплахи.
Библиотекарят отец Пахомий, родом от пловдивското село Лилково, необикновено жизнен за възрастта си, ни води забързано през огромните манастирски коридори и стълбища и припряно говори. В библиотеките на Атон днес се съхраняват 12 000 ръкописа от 2. до 18.век, стотици старопечатни книги, икони, запазени десет века. Тук са открити за човечеството едни от на-ценните образци на славянската писменост – Зографското евангелие, Шестоднева на Йоан Екзарх, „За буквите“ на Черноризец Храбър, Супрсълският сборник... Това, което не е опазено, попълва фондовете на известни библиотеки и колекции. Горчивите нотки в гласът му нашепват за невежеството на гръцките монаси, палили манастирските фурни със славянски ръкописи... Ами крадците, ами отоманските опустошители, ами архимандрит Арсений Суханов, изнесъл през 1854 г. 498 ръкописа, ами Лорд Робърт Кързън, взел прочутото Четвероевангелие на цар Иван Александър. Страхотии. Старческите устни шепнат така, като че ли напяват молитви. Или проклятия. Нагледахте ли се – пита отец Пахомий. Ние не гледаме, а дишаме, по-точно стоим без дъх пред грижливо подредените лавици, където са събрани импулсите на българския народ. Но изненадите не свършват. Библиотекарят с мъка издърпва един от шкафовете и през отвора –нагоре по скритата стълба, нагоре към най-ценното в библиотеката. Прозорците са с черни завеси, стъклените рафтове също. Книгите се пазят не само от лоши погледи, но и от светлината. Ръцете ни треперят, треперят и ръцете на отец Пахомий (колко автентично) когато докосваме Служебника на Патриарх Евтимий от 13 век, Радомировия псалтир от 13 век, Четвероевангелието на поп Йоан Кратовски от 1558 г., докато библиотекарят изважда една книга пред която всички застиваме в благоговение – първообразната История славянобългарска, писана от ръката на великия Паисий...
Паметникът на Св. 26 Зографски мъченици
Просторни стаи с по два-три виенски кревата, чисто и спретнато. Слънцето се е вмъкнало цяло в стаята и осветява най-тъмните кътчета. Телата ни, уморени от дългодневната дружба със спалните чували, се чувстват добре. В коридора се чува българска реч, а снощи имаше малък празник по случай нашето пристигане. В наша чест запалиха газовия фенер. Вечеряхме вкусен постен турлю-гювеч, парче кашкавал, червени яйца, чаша вино, домати, салата от маруля, ябълка и портокал. Монасите се надпреварват да ни питат – какво ново в България. Ние – как живеят тук; откъснати от родината – няма радио, телевизия, дори български вестници не получават, както преди години. Ние се хвалим, хвалят се и те. Очаквали да получат от България джип и трактор за стопански нужди, българското правителство построило и подарило огромна сграда в Солун, наемите от която (няколко милиона драхми годишно) ще служат за подръжка на манастира. И така до късно среднощ. Като че ли нощта няма край.
Библиотекарят деядо Пахомий, май 2006 г.
След чужди нашествия, манастирът неведнъж е бил възстановяван. Отделните крила, строени и престроявани през вековете са отбелязани с различни години: 1863, 1869, 1883, 1750. И носят различни имена: Старата махала, Новата махала, Пиргото. Изкачваме стълбата в най-старото крило – нагоре по кулата-камбанария. На върха се намира един от деветте параклиса в манастира, а до него върти стрелки часовникът, изработен от Тодор Радонов от Банско. В тъмното помещение щракат стотици зъбчати колела и човек долавя естествения си страх от бързащото време. Излизаме на малката площадка, в първия миг жумим пред слънцето. Под нас е целия манастир, а отгоре е само небе.
Банското крило
Пиргото
Ктиторите
Под сянката на многовековните кипариси са малката църква „Успение Богородично“, построена през 1754 г. с дарения на Паисиевия брат хаджи Вълчо и църквата „Св. Георги“, построена през 1801 г. и зографисана от ръката на Митрофан Зограф. Долу дребните черни фигури на монасите като че ли не се движат. Гледката е великолепие, което не се побира в представите: вляво препускат в далечината белите кончета на вълните, както преди век, когато Матей Преображенски е строил прочутата си воденица на брега на Бяло море. Пред нас – на отвъдния рид се е сгушил в зеленината скита „Св. Георги“, построен през 1850 година. В средата на миналото столетие там се е помещавало манастирското училище. И един млад момък – Константин Миладинов от Струга, изпратен от брат си Димитър, заедно с десетина ученици се е докоснал до плодовете на познанието в часовете по славянска граматика, география, аритметика, история и катехизис. В този просветен център се е зародила идеята да се подкрепи и разшири новоустройваното българско училище в Солун, което да подготвя учители за българското образование. Нататък се намират (монахът сочи на изток) на половин час от тук развалините на Селинската кула, където в края на 14 век Патриарх Евтимий е прекарал няколко години в уединение. Тогава у него възниква идеята за правописната реформа и за изправяне преводите на богослужебните книги. Нашият манастир (монахът разперва ръце, като че ли иска да обхване всичко наоколо) е най-старият славянски манастир. Тук схимонах Паисий завършва през 1762 нашата „История славянобългарска“. В Атон наистина е съхранен пламъкът на българското съзнание.
Пътят към малкия Св. Георги
И слизаме надолу от кулата, оловните кубета на двете църкви постепенно изпълват взора и фигурите на монасите започват да растат и да добиват истинските си размери.
С червените си тухлени пояси, църквите създават поразително живописно разнообразие. „Св. Георги“ е набъбнала от множеството малки и големи куполи, които се крепят на 10 колони, заедно с подкупулите и арките. Стенописите на монах Митрофан от 1817 г. изпълват всяко кътче на църквата, позлатеният иконостас хвърля жълтоносен блясък, а четирите мраморни трона (изящни лъвски тела) стоят величествени и силни. По стените са изписани в цял ръст дарителите: цар Иван Асен II, Лъв Мъдри, молдавския войвода Стефан, Евтимий и Порфирий, които държат в ръце макета на храма, Иванчо Алтъпармаков от Видин... В олтарното пространство са едни от най-ранните ликове на Кирил и Методий, Климент и Теофилакт. А вляво е по-старата църква, която според преданието се намира върху основите на стария храм, строен от цар Иван Асен II, който на 9 март 1230, след победата над Тодор Комнин при Колкотница, идва в „Зограф“ и остава 6 хрисовула (златопечатника) за дарения и приноси.
Празните манастирски делви
Някога в българския манастир са живяли 400 монаси, тук е била най-добрата болница на монашеската република, просторните манастирски земи са пълнили линовете с вино, а в маслобойната се е лял известния атонски зехтин. Къде е всичко това сега? В огромните подземия бъчвите са разсъхнали, делвите за зехтин са празни, болницата – запустяла, само скелетите на монасите лежат в костницата. В „Зограф“ има обичай три години след погребението, костите да се полагат в костницата. Там лежат костите на около 4000 монаси отпреди стотици години. Страшен е покоят в тъмната изба, където те гледат хиляди черепи – всеки надписан с името и украсен с калиграфско майсторство. „Порфирий. 1865. Беше добър певец“, „Пахомий. 1842 –1888. Направи много за библиотеката“, „Севастиан. 1821. Умря от смърт“...
Костницата
В общежителен манастир, какъвто е „Зограф“, монасите (12) живеят различно – един реставрира и съхранява иконите, друг – книгите и ръкописите, трети – се занимава с домакинството, четвърти пише история на атонските манастири, пети копае градината... Дисциплината е строга. Службата започва малко след полунощ, за да продължи отново следобед; храна се полага два пъти дневно, а в определени за всенощни бдения дни – веднъж; няма електричество; единствената връзка със света е телефонната – до Карея. Какво ги събира тези българи тук, какви са те? В спомена си, оставен в книгата за гости, поетът Димитър Методиев е написал: „... българи, готови да дойдат тук и да пазят тази българска светиня със себеотрицанието, на което са способни само дълбоко убедените в правотата на своята вяра и идеали хора...“
В този единствен български фар на Бяло море.
Кулата в Уранополис, строена от българския цар Иван Асен II
Веселин Сариев (1951-2003) – поет (стихосбирки “Здраво Утро”, “Пред края на кръга”, “Съзвездие от мигове”, “Златна клонка”, “Горски дух”); издател, пътешественик, автор на книга за диарбекирските заточеници, колекционер.
Веселин Сариев посещава Света Гора през 1983 г; оставя наброски за книга.
Текстът се печата по ръкопис, вариант на който е публикуван под заглавие “Живите предания на Атон” във в-к “Комсомолска искра”, бр. 26, 27 юни 1983 г.
