В Зографския манастир
Иван Лазаров
Някога пътуваха две-три седмици, докато стигнат до Зограф. Религиозното чувство на старите ги караше да бдят с жив интерес за съдбата на Зографския манастир, дето вече близо девет века се служи в черквата на български и се говори на роден език. Днес за 2-3 дена, през Деде Агач – Кавала, може да се стигне до Светогорския (Атонски) полуостров.
Кънти страшният вой на парахода в тъмнината. Към полунощ е. В тъмнината се изписва силуета на една част от полуострова и една светла точка показва, че там някъде трябва да е Дафни, единственото пристанище.
Къде ще слезем?... Петнадесет души българи поклонници, с багажа си в ръце, се суетят върху палубата на парахода и очакват...
От невидено изкача една фигура на светогорски монах: „Има ли българи тук?... Слизайте бърже в лодката, парахода се бави малко!“
Всички си отдъхват. Зографският брат ни очаквал от една седмица в Дафни. Парахода понякога прави два-три деня закъснение. Долу във водата се люлее широката манастирска лодка, и двама монаси-гребци ни се усмихват приветливо.
След 5-6 мин. стъпваме на отдавна очакваната Света земя. Само митническия страж, който събира паспортите, напомня, че Света Гора е в границите на Гръцката република. Минем ли пристанищното мостче и предадем паспорта си, нищо вече не ни напомня за нея. От тук нататък е така наречената „Светогорска монашеска република“. Такава каквато е била създадена още във времето на Константин IV Багренородни, при когото светогорските монаси са получили пълна независимост от гражданските власти, както и от цариградския патриарх.
Дафни, пристанището на Света Гора
Дафни, пристанището на Света Гора, едва ли има повече от 20-30 къщи и то повече магазини и малки гостилници със стаи за спане.
Но ние няма какво да правим тук. Нашата цел е – българския манастир Зограф. Двете манастирски лодки ни понасят по тихите води на Бяло море. Зад тъмния силует на полуострова, проточен в тъмнината, се показва луната. Цели три часа вървим покрай брега на Света Гора, за да стигнем до малкото пристанище на Зографския манастир – Арсана. Полуостровът е дълъг близо 50 км., а широк от 5 до 8 км. Накрая се издига върхът Атон, 2000 м. висок, дето още има следи от старо езическо капище. Сега, горе на върха, върху самата скала, се белеят стените на малък параклис.
В диплите на хълмообразната почва на полуострова се крият двадесетте монастира, от които три славянски: Зограф – български, Хилендар – сръбски, и св. Пантелеймон – руски. Останалите 17 монастира са гръцки. Повече от 800 келии се крият също в тъмния силует на полуострова. Близо 10 000 монаси живеят тук. В тъмнината, архитектурата на монастирите, съградени на самия морски бряг, получава странен, фантастичен вид. Напразно се взират очите да усетят истинския образ на тези странни видения. Само прозорчетата на монастирските църкви светят и напомнят, че е Велики четвъртък и че се четат дванадесетте евангелия. Ние плуваме по водите, дето вероятно някога, през време на гръко-персийската война, се е водила морската битка между флотата на Ксеркс и тази на гърците. Още личат следите на канала, прокопан по заповед на Ксеркс, в началото на полуострова, за да можел да маневрира по-лесно с голямата си флота срещу не по-малкото параходи на гърците.
Тежката лодка изморява монасите-гребци, превиват се телата им о тежките гребла, но лицата им сияят: те носят първите монастирски гости след войната. Подухне ли от някоя долина слаб вятър, лодкарът изопва платната. Блесне мургавото му лице на луната и черната му смолеста брада напомня за пиратите, от които тъй много са страдали светогорските отшелници. Толкоз много злато има в тая Света земя, което ги е привличало.
Върхът Атос
Но не само пиратите са смущавали спокойствието на монашеската република. В преданията и в житиетата на монастирската библиотека тъй често се разправя за зверствата на кръстоносците.
Пристанището на Зограф
Препълнили лодките, ние бъбрим, радваме се като деца и задаваме хиляди въпроси на изморените лодкари. Цели три часа! Сън или страшно красива приказка. След полунощ пристигаме в Арсаната – така монасите наричат зографското пристанище. Тук не липсват широките монастирски стаи, параклиси и други постройки. От тук до Зограф е само половина час. Не далече от морския бряг, сгушен между хълмовете, е Зограф. Само половина час път. Защо не вървим, макар и полунощ? Отец Кесари се усмихва бащински, и ни поръчва да поспим. Трябва да починем. Рано сутринта ни събуждат. Ще вървим. Долу на двора, върху калдъръма удрят неспокойно копитата на четиринадесет катъра. Върху гърбовете им блещят на слънцето метнатите алени черги. Тревожно празнично настроение. Тръгваме по тесния манастирски път за Зограф. Половин час. Някъде се чу пукот. Забиха камбани. Неочаквано изпъна пред нас фасадата на Зограф. Шестетажни здания заграждат правоъгълен двор. Тревога обхваща духът. Това място, което от векове е привличало толкоз хора! Тук дето са се изсипвали благоволенията и щедростта почти на всички български царе, а особено на Иван Асеня. Молдованските войводи също били щедри към Зограф през време на турското робство, както и в по-ново време руските царе. През времето, когато Симеон е диктувал четири пъти мир пред стените на Цариград, е основан Зограф. Някога трима братя охридчани дошли тука да водят отшелнически живот. Легендата разправя, че били от царски род. Издигнали кула и построили църква, но не знаели на кой светия да я посветят, и решили да оставят на Бога да им посочи. След дълги молитви, една сутрин образът на св. Георги сам се изписал върху една чиста дъска. От там и името на манастира Зограф, което на гръцки ще рече живописец.
"Неочаквано изпъкна пред нас фасадата на Зограф"
Влизаме през единствения вход на монастира в двора, дето пред църквата ни очакват наредени тържествено зографските монаси. След къса молитва, отвеждат ни в келиите, отредени за нас. Широки сводести монастирски постройки. Цел метър дебели стени. Малки стаи с по два-три виенски кревата. Хубаво, чисто наредено, като че ли е пипала сръчна женска ръка. Но такава в Света Гора няма. Още като се влезе през Дафни, за да се посетят всички монастири и да се преброди целия полуостров, никъде няма да се срещне жена или животни от женски пол. Много легенди разправят за любопитни или вярващи царици, които са се опитвали да влязат в забранената земя, но Божият пръст винаги се е намесвал и чудото ги е прогонвало.
Отказване от всички съблазни Света Гора дължи на исихастите. Схващанията на тия сектанти, дошли от изток, не са противоречали на официалната византийска религия. На първо време, като болшинство, те са успели да дадат свой характер на отшелническия живот на полуострова, такъв какъвто е запазен с цялата си строгост и до днешно време.
Старата "Нова" махала
Свеж морски въздух лъхва през прозореца. Трябва почти да се легне върху дебелата стена, за да може да се надникне в двора. От височината на шестия етаж, долу черните фигури на монасите изглеждат съвсем дребни. Като малки скъпоценни вещи са скътани в двора двете църкви: Успение на Св. Богородица, строена през 1764 г., и съборната Св. Георги (1801). Кръстообразната им форма ясно личи от горе. Между плочите на монастирския двор изникват дебелите стволове на два величествени кипариса. Тъмнозелени, те надхвърлят с плътните си тела височината на монастирските постройки. Свидетели на толкоз много молитви, бдения и интриги на зографските монаси, те като че ли са концентрирали в своите тъмни силуети всичкия мистицизъм на това свето място. Тежката монастирска ограда се разгъва откъм двора в хиляди архитектурни форми, които издават чара на византийската архитектура. Строежът на Зограф е много по-голям и по-богат от Рилския. Строени в различни времена – „Старата махала“, „Новата махала“, „Пиргото“ (кулата) и др.
Погледът се плъзга върху килим от арки и колони. Играе по тях слънцето, зачервява белите монастирски стени и безгрижно прониква в тъмните кътове и келиите. Строени през различни епохи, тези архитектурни форми образуват едно цяло, на което чувството на старите майстори е запазило общ стил. Всъщност тук няма много стари постройки. Всичко което е от областта на изкуството не е по-рано от 17 и 18 век. Разбира се, това не може да подцени художествената стойност на това, което Света Гора крие. Черковните канони са сковали всичко, което в продължение на векове се е развивало и замествало старото, е било в строга и пълна зависимост от миналото. Като че ли тук живота е кристализирал от преди векове, и останал такъв с всичката си суровост и прелест.
Горе, насреща върху дървения еркер, се суети старческата фигура на монах. Дебелият монастирски котарак се плете из краката му, а прострените му дебели вълнени дрехи блестят с кехлибаров тон.
Дворът на Зограф
Долу, до монастирските врати, седи неподвижно едрата фигура на портаря (вратаря). Така неподвижен като че ли спи; но малките му очички, потънали в подпухналото му старческо лице, се въртят на всички страни: никакъв чужденец или скитник монах не бива да влезе в двора.
Банското крило с килията на о. Паисий
Вечерня. Дълго, безкрайно богослужение. Едва ли другаде тъй ревниво се придържат към черковните канони при богослужението. Вживени тъй много в това, което е почти целият им живот, братята не догаждат нашата умора и несдържливост. Службата е тъй тежка, че през дните на големите празници и те самите едва издържат. В полумрака на потъналата в злато, слонова кост, седеф и скъпо дърво църква, често се виждат полузадрямалите фигури на изморени монаси. Десетина белобради певци, насядали на троновете си близо до олтаря, подържат с часове монотонното, но тъй подходящо за обстановката византийско пеене. Старите иконописци са покрили целите стени с икони, резбарите са изрязали чудна тантела от най-твърдо дърво, а старите художници занаятчии майсторски са преплели седеф и слонова кост със скъпото дърво. Няма кътче да не е покрито с художествена вещ. И сред тази омайна обстановка, дето има толкоз чиста радост за окото, и дето умът се увлича от мъдростта на светите книги, от монотонното пеене и от странната тишина вън, мисълта за Бога е толкова близка.
Най-сетне службата свършва и ние спокойно можем да се доближим, да пипнем, да се радваме от близко на толкоз много ценни вещи, които византийското изкуство е създало. Тук в църквата „Св.Георги“, изписана от атонския монах Митрофан (1817) се намират и трите чудотворни икони.
Чудотворна икона на св. Георги
Чудотворна икона на св. Георги
Не е чудно, че трапезариите в светогорските манастири са така големи, така тържествени по архитектура, и че целите им стени, както в църквите, са покрити със стенопис. Яденето тук е свързано с много обреди. По тежките мраморни маси и столове всеки монах има своето място. И когато всички се съберат, пристъпва игуменът, предшестван от пеещите белобради певци. Почва къса молитва и игуменът благославя. Горе на амвона монах чете през цялото време житие или поучително слово. Накрая слиза, събира останалите коматчета хляб по масите, поднася ги на игумена да ги благослови, и взема своя пай от обяда. После почва пак молитва, певците изпращат игумена в църквата, а пред вратата, паднали на очите си като черни сфинксове, стоят тези които са прислужвали на обеда и чакат да ги благослови игуменът.
Голямата трапезария
Кухнята на Зограф
След вечеря отиваме в гостната за да пием кафе и да пушим. Стара широка нашенска гостна, с миндерите и възглавниците, с кръглата маса в средата, на която не липсват албумите с фотографии и неизбежния стереоскоп. Почват взаимните разпитвания. Веднъж в седмицата монасите получават един-два български вестника. Те следят събитията в нашия живот, но искат непосредно от нас да научат нещо. Ние също любопитстваме и запитваме. Почват легендите, тъй много в тази земя, дето легендата и историята се преплитат непрекъснато. Долу в монастира, скрити в келиите си, спят близо 150 монаси българи. Гробна тишина. Нищо не се чува. И на фона на тая страшна тишина се чува тихият глас на игумена да разправя житието на Света Богородица, покровителката на Света Гора:
Някога четиридневният Лазар, епископ Кипърски, искал много да види Св.Богородица, но го било страх да отиде в Йерусалим, за да не го убият евреите. Той помолил Светата Майка, тя да отиде при него. Божията Майка тръгва, но по пътя ся явява буря и тя била принудена да излезе на брега на Светогорския полуостров. Тогава се случило чудото. Всички идоли, които се намирали на Света Гора се съборили и се чул глас, който казал: „Идете и посрещнете Божията Майка!“ Народът се спуска на брега, посреща Божията Майка, и приема от нея Христовата вяра. „Тази земя ми е обречена от Бога. Аз ще бъда застъпницата за всички пред него“ – казала Божията Майка и изчезнала.
Мястото на Иверския бряг, където Св. Богородица се е явила
Историческите документи обясняват, че монашеството в Света Гора се е появило в 7 век, във времето на Константин Флавий (668-686). Тогава Византия сключила мир с арабите и поради това всички монаси скитници от Египет, Палестина и Сирия се прибрали в големите градове, в границите на Византийската империя. Изглежда, това натрупване на скитници-монаси е смущавало реда, и властта е трябвало да вземе мерки. Шестият Вселенски събор (680) решава, всички монаси да се заселят на Света Гора – Атонския полуостров.
Параклисът на брега
Монасите на Зограф не бързат да покажат своите ценности, като царски хрисовули, пергаменти и др., които тяхната библиотека крие. Любознателните им гости в миналото са успели да задигнат твърде ценни работи. Чакаме с трепет да се отворят вратите на библиотеката. Между многото ценности, там е и това, което най-много ни интересува – оригиналът на Паисиевата история. Отварят се тайните вратички и тясната стълба ни извежда в широката, потънала в книги, стая. На открития рафт, сгушена между многото книги, стои голямата книга на Паисий. Подвързана във форма на малък буквар, тя крие силните слова на светогорския монах. Това е същинският оригинал на Паисиевата история, както и проф. Йордан Иванов доказва. По кривите ситни редове личат задраскванията, които Паисий е правил. От тук вероятно някой светогорски монах краснописец е направил първия препис. Напразно се мъчи любезният монах библиотекар да привлече вниманието ни и върху другите ценни книги...
Дълго изоставени от своите сънародници, зографските монаси се гордееха със своите гости от България и с голямо удоволствие ни развеждаха по съседните монастири. Един-два часа делят един монастир от друг. Целия път, покрит с калдъръм, по стръмнините направен на широки стъпала, е много удобен за катърите, които са едничкото превозно средство тук. Разбира се, за пешеходците такъв път е уморителен. Ние вървим по билото на ниската планинска верига, проточена надлъж по целия полуостров и от двете страни гледаме блесналите от слънцето бели води на Бяло море. Дълга редица, един след друг... Отпред са двамата монастирски ратаи, а зад нас е дебелата фигура на отец Кесари, яхнал най-здравия монастирски катър. През целия път се чуват проточените църковни напеви на ратая. Понякога и отец Кесари подхваща. Но гласът на ратая пресеква за да почне с още по-голямо чувство някое турско маане.
Хилендар
Между високите тополи вече се виждат кулите на Хилендар, сръбския монастир на Света Гора, основан от сръбския цар Симеон и сина му Сава в 12 век. Тук Паисий е писал своята История. Изоставена, полуразрушена е сега неговата келия. Сръбските монаси ни посрещат братски. Техният монастир е твърде напреднал и отговаря на съвременния дух и нужди. Всяка година се изпращат по няколко семинаристи, които работят една-две години в монастира. Хилендар притежава една от най-богатите църкви в Света Гора. 24 мраморни колони и хиляди скъпи художествени форми.
Манастирът Ватопед
Минаваме редица монастири, келии и кътове, за да влезем в един от най-старите и богати монастири в Св.Гора – Ватопед – гръцки. Не могат да се опишат богатствата на светогорските монастири. Не може да се говори за изкуството на тая земя. То трябва да се види. Трябва да се разглежда с месеци и то не за да се изучи, а само за да се получи естетична наслада. Голямата Ватопедска библиотека от десетки години е спирала вниманието на европейските византолози, и казват че още крие неподозирани ценности. Света Гора е музей на византийското изкуство. И в тоя музей няма неприятната умора от научно наредените европейски музеи.
Гости сме и на братята руси. Руският монастир Св.Пантелеймон е основан в края на 18 век. Типичната руска църковна архитектура е дала физиономия почти на цялата постройка. Грамадна по размери, натрупана със злато, тя е документ за старата вярваща Русия. Днес руските братя са в голяма нищета. Те продават скъпите черковни съдове и др. одежди за да могат едва-едва да преживеят.
Входът на Ватопед
На изпращане един монах ми шепнеше: „Мислете за Зографските братя! Последните мирни договори им отнеха всичките имоти извън полуострова, от които те живееха. Те са много зле икономически, и може би някои чужди ръце ще се протегнат за да им помогнат, но заедно с това и за да затрият това, което българския дух е направил в продължение на десет века.“
Руският манастир "Св. Пантелеймон"
Руският манастир "Св. Пантелеймон"
Най-сетне трябваше да посетим и председателя на Кино'то в град Карея. Единственият град в Света Гора. Общият му вид напомня малко провинциално градче. Тука всяка събота става пазар. От целия полуостров дохождат монасите за да си купят нужното, както и да продадат своето ръкоделие: броеници, кръстове, малки резбарски икони, лъжици и др.
Кинотисът
Тук е Кино'то – парламента на Светогорската монашеска република, дето се събират всички представители на монастирите, за да решават въпроси от духовен и економически характер. Всеки монастир си има своя постройка (конак), дето живее неговият представител през цялото време на годината.
И тук, макар и град, не се срещат нито жена, нито дете. Навсякъде само калугери.
Карея
Някъде в Света Гора били развъдени кокошки. Изглежда, че това много е разтревожило Киното и дълъг спор е ставал, дали да се оставят или да се унищожат. Знае се, че черковните канони не разрешават не само жени да дохождат в Света Гора, но и никакви животни от женски пол не трябва да има тук.
Дебелата фигура на председателя, седнал на своя трон в широката одая, заобиколен от няколко съветници, ни посрещна с „Хистос възкресе!“ Ласкави маниери на салонен човек. Разговорът се води на гръцки, чрез преводчик. Гавазинът, в арнаутски дрехи, донася пълен кош червени яйца. Няколко дипломатически фрази и задължителното посещение е завършено. Лъхва ни пак свежият беломорски въздух, и ние тръгваме обратно към Зограф, за да си вземем сбогом от зографските братя.
Зографските монаси обичат много да подаряват. Откъснати от живота, те като че ли чувстват нужда да напомнят чрез нещо за себе си. Не може да се излезе от келията на някой монах без някакъв подарък. С радост изпращат те скъпи кръстове и черковни книги за църквите в родните им места. Пред мен е още образът на лодкаря. Стоим в малката келия. Пращят главните в камината. Той се суети в полумрака и търси още какво да подари. Най-сетне несмело се обръща към нас. Има парченца от Чистото дърво, обковано в сребро и запазено в малка кутийка. Иска да ни го подари. Открил е цялата си душа пред нас. Иска да ни даде и най-скъпото си. Нетактичната бележка на другаря ми, че такова дърво има толкоз много по света, че цяла гора може да се събере, го малко смущава. За миг болката се сменя със странно спокойствие на лицето. И в полумрака се чуват твърдо отсечените му думи: „Все пак аз вярвам!“
Когато по-дълго време се преживее с тези хора, при онази особена обстановка, при тайнствената тишина, дето на всяка стъпка се чува легендата, разказвана с широко отворени очи, човек, ако не може да повярва, то поне иска да вярва.
На сутринта рано тръгваме през Дафни, Солун, от там с железницата през Демир-Хисар за България – за да се разделим със земята, която крие толкоз големи богатства от старото изкуство и още толкоз много вяра...
Иван Лазаров (1889–1952)
Завършва Държавното художествено училище (1912), специалност скулптора при проф. Жеко Спиридонов; специализира в Академията за изобразителни изкуства в Мюнхен и в Художествената академия в Дрезден. Учител по рисуване в София (1919), а по-късно преподавател в Държавната художествена академия, на която през 30-те год. става ректор и остава такъв до 1945 г. През 1949 основава Института по изкуствознание на БАН и е негов директор до края на живота си.
Текстът “В Зографския манастир” е публикуван в списание “Златорог”, год. IX (1928), април, кн. 4.
