съдържание 

 начало 

 за проекта 

 за Атон 

 текстове 

 галерия 

 връзки 

 контакти 

Свята Гора Атон
Пътни впечатления

Николай Благовещенски

Свята Гора (Атон)

Има на белия свят едно чудно кюше земица, дето от коле време ся е утвърдило мъртво за светът царство калугерско, царство оригинално, самобитно... Името му е Света Гора.

(...)

Ний нямаме почти никакви сведения за Света Гора. Светогорецът Сергий е първи, който на е запознал с животът на отшелниците и неговите поетически писма ся прочетоха от някои с любопитство. В тези писма, през мистическата има ципа, понякога се изказва истината, но тази истина е тъй замаскирана, щото читателят, който не знае, който не познава тайните на светогорските обители, не може я узна. Светогорецът като член на това царство не е можел и не е смятал да пише безпристрастно. Той толкова е пресолил книгата си с различни измъдрени чудеса, щото даже Руската духовна цензура намерила за нужно да му направи едно малко внушение, и от това при второто си издание книгата се яви вече в съкратен вид и с по-малко количество чудеса.

(...)

Чуват за Св. Гора нещо и простите хора, но тука вече тръби за нея жива дума. Туй са онези прекалени берници на доброволни подаяния, които тъпчат земята по сичките й кюшета с различни душеспасителни предмети, и често, под вид на религиозен авторитет, лъжат простите жители от земната юдоль. Разказват те за много работи: за подвигът на светогорските братя и жребия на небесната царица; за демонските изкушения и като притурят на това дълги разкази от чудесно свойство, горчиво оплакват сиромашията на светогорските обитатели. Слуша простакът тези думи, тъпо гледа на размазаните светогорски картини, на които са изобразени храмове като глава захар с кръст и иска да вярва, че на Св. Гора има нещо необикновено, което не прилича на наший живот. А че и не са само простаците, които се събират със светогорските метли; тям вярват понякога и тъй наречените образовани хора. Има особен род баби-пиеници, които винаги са заобиколени от ханджии и юродиви, облечени в черни дрехи с броеници в ръцете, на вид кротки, макар и напълно да им ся приспособява пословицата: „в мътната вода дяволите се въдят“. Тези баби особено обичат различните пътници. Светогорските метли имат на тях голямо влияние, и, Боже мой, какво само не дрънкат на тези баби! А те от възторг и умиление, щедро засипват мнимите сподвижници с пари, добити без никакъв труд...

(...)

А между това на Св. Гора освен чудесата и сиромашията има много интересни работи. Аз живях на Св. Гора 17 месеца (1858-1859) и обиколих по-голямата част от тамошните манастири, скитове и келии. В течение на тези дълги месеци, единствени събеседници ми бяха светогорските отшелници...

Аз искам само да представя на съд пред читателите, един ред от пътните си възпоминания, и в тях, доколкото е възможно да изобразя животът на съвременното ни светогорско монашество с неговите религия, суеверия, изкуства, занятия и даже чудеса.

Първи впечатления на Св. Гора

В околностите на Св. Гора, на няколко часове, наоколо са разпилени манастирските чифлици и метохи, и между народът, в градовете и селата, сноват обитателите на светогорското царство, като мравите около улейте си. Но там е още мир, там кипи човешката деятелност, чуват се весели хорати, искрен смях и народни песни. И самото светогорско монашество не завардва там строгият светогорски стил и заметно носи мирски отпечатък. Последната граница, дето още леко може да диша семейното человечество (по пътят откъм Солун) то е мъничкият градец Йерисо, който е далеч 4 часа от манастира Есфигмен, най-близкият до мирът. (...) Изпърво, кога Св. Гора беше още далеч от нас, мен ме влачеше към нея любопитството, а сега нам къде ся изгуби и любопитството: мъчно ми стана да оставя Божия свят.

Морето играе, но животът примира: тихо става из въздухът, хора ся не срещат. Начеват се стръмнините на Св. Гора. Тук е беклемето. От беклемето се показва заспало заптие и мързеливо изпсува кираджията ни. Той му хвърли няколко дребни пари и вратата на беклемето се затвориха. Отиваме по-нататък, пътят толкоз стръмен, щото катърите ни едвам вървят нагоре. Морето вече ся не чува; наоколо никой... И ето стои голям дървен кръст, изписан с началните букви на кръстната молитва. Тука е границата на Св. Гора и мирът; тука вече не пристъпва веселието и радостта на мирския живот...

(...)

– Ето Есфигмен, гледайте. Каза ми кираджията.

Аз с любопитство се втренчих в зданията които са отпреде ми. То беше цял град, или по-добре приморска крепост със зъбчати стени и кули с цяла група от църкви здания. Местността разкошна. Морето бие в самите стени на обителта. При манастирската врата стои привратникът с жълт подрасник, скъсана антерия и жълта плетена калимавка и с внимание плете чорап. Мълчаливо и навъсено ни изгледа, когато влязохме във вратата. На дворът пък ни душа, като че сичко е измряло; само на църковните врата стои един кот – сух, изпърлен светогорски кот. Той също така мълчаливо и навъсено ни изгледа.

– Де са братята? Попитахме привратникът.

– Спят, отговори той: – днес ще има бдение.

Той мързеливо удари камбаната. Подир малко от горните коридори погледна един калугер, и като ни видя, тос-час слезе долу. Той беше архондаричният, който е длъжен да посреща поклонниците и да ги запознава с местната светиня. Той отвори вратата на храма и ни повика да влезем; после със същата бързина тури сред църквата един стол и начена да нарежда на него сребърни сандъци с мощи. На същият стол, между сандъчетата тури той едно сребърно тарелче, но без мощи. Целунахме ние мощите, турихме на тарелчето златото си и се отдалечихме. Калугерът ни следваше твърде доволен. „Заповядайте при игуменът!“ Рече той.

Старецът игумен, доста пълен, с маслинено, сито лице, и той ни прие много приветливо и ни почерпи с ракия и кафе... Думите ни прекъснаха двама калугери в мантии и схими. Те влязоха в келията и без да кажат ни дума, събориха ся в краката на игумена. Той небрежно им простря ръката си, калугерите я целунаха, после се поклониха още един път до земята и излязоха. Игуменът се прозея и си прекръсти устата.

– Що значи това? – попитах аз.

– А, че това е, отците искат благословението ми да наченат вечерня, отговори игуменът.

– И туй става всеки път?

– То се знае; без благословение не бива; тука е Св. Гора, а не Москва. Поживейте при нас и друго ще видите.

(...)

Мене ми дадоха доста голяма, мухлясала стая, с шарени стъкла на прозорците, постлана с меки рогозки, но нечистена, наплювана от коле време. Ниски миндерлъци я заобикаляха наоколо; на стените висеше голяма потъмняла икона и различни божествени картини, светогорска работа; у срещуположната страна – камина с голямо укадено жерло. Повече нямаше никаква мебел. Аз извадих цигарата, но сподирникът ми обяви, че тука е киновия, следователно запретено е да ся пуши и ма моли да доближа до камината. Трябваше да ся покоря. После намислих да полегна да си попочина, но се оказа че и това е невъзможно. Едвам се приближих до миндерът, мене ме осипаха милиарди скокливи насекоми, кои, както ся види отдавна са чакали жертва. Седнах на друго място – същото. Оставаше едно утешение: да ходя из стаята и да псувам светогорското неряшество.

Зад стената се чуваше черковно пение и полека четяха канонът. Там някой ся молеше.

Ето и в моята стая влезе един калугер в мантия, с кандилница в ръката. Като шепнеше някакви си молитви, той три пъти покади иконата, после покади и мене и излезе, като напълни с миризма от тамян незавидната ми стая. Аз останах в пълно недоумение: що значи това?

– „Молитвами Св. Отец наших, Боже, помилуй нас!“ – Чува ся зад вратата. Аз мълча. Молитвата ся повтаря по-високо. Аз трябваше да отговоря „амин“, но аз не знаех още тези условия от манастирския етикет и пак замълчах. Тогава през дупката на врата се показа бяла брада на един калугер и блесна черно око, което беше устремено върху ми.

– Що е? Попитах аз.

– Благословете да вляза? – каза старецът по руски.

– Влезте.

Калугерът си изу калеврите, и като ми ся поклони, смирено седна на миндерът. Аз изново почувствах миризма от тамян, с която бяха накадени дрехите на старецът.

– Чух, че сте ми съотечественик и додох...продума той без да си вдигне очите към мен.

– Радвам се. Вий от де сте?

– От Нижний.

– От коля сте тука?

– От коля. Скоро ще станат 30 години.

– И се тука?

– Се тука с гърците. Бог ми помага: привикнах.

Аз с любопитство огледах калугерът, който 30 години не е видял мир. Той седеше, както и по преди, с наведени очи, и си прехвърляше (плетени) вълнените броеници.

– Че, как попаднахте тука, между гърците? Пак попитах аз.

– Ето как, изпърво бях във войната, която стана (в 29 год.) между Турция с Гърция и паднах в плен. Две години ма разхождаха по разни места, а после ми дадоха свобода. Като си отивах у дома, поисках да се помоля на светогорските угодници, защото беше ми по пътя, и на радост исках да извърша това. Най-първо додох тука, а че тука и останах съвсем: много ми хареса ангелски живот. И ето оттогава се тука живея, даже и по другите манастири не съм ходил.

– Не ви ли беше мъчно?

– То ся знае, мъчно ми беше, особено изпърво, а после нищо: преселих се.

Калугерът замълча и си обърса очите, от които постоянно течаха сълзи.

– Кажи ми, какво става в Русия, казват, че ще освободят робите?

– Да, искат. Скоро вече не ще ги има в Русия.

Старецът три пъти се прекръсти и прошепна: „Слава Богу!“

– Ами ти ще останеш ли тука или само на време?

– На време. Аз не мога да остана.

– Защо? Искаш да погинеш ли?

– Не, аз трябва да поработя още.

– Ни една работа няма да ти докара толкоз полза, колкото тукашната: помни ми думата! Тя (оная) само ще та нахрани, а тукашната ще та закара в рая.

– А че аз имам баща и майка, имам роднини, с тях как да направя?

– Бог ще те научи как да сториш. И аз имам семейство, но на това не обърнах внимание, постригах се. Подир няколко врем тукашните старци пратиха писмо у нас, че съм умрял, тъй ся и свърши работата. Даже пари проводиха оттам за спомен на душата ми. Виждаш ли как умудрява Господ.

– То сичко е тъй; но твърде трудно е у вас да се живее.

– А ти мислиш без никакъв труд да ся спасиш? Не ще може. Ти по-добре ся надявай на Владичицата ни, и тя ще ти помогне да минеш невредимо сичките изкушения.

– Какви са тези изкушения?

– Постъпи при нас: ще узнаеш!

(...)

Мина ся не повече от половин час и токата зачука, после билата, клепалата и камбаните чукаха на бдение. Братята пак тръгнаха към църквата. Лицата им сурови, изтощени, няма ни едно червено лице, макар и да имаше много млади. И аз също отидох на бдение и седнах заедно с калугерите в един трон. Сички седяха дотогава, докогато дяконът извика „возстаните“. Подир това се начена кадението, по-напред на образите, а после секиго от присъстващите отделно. Това кадение ся продължава повече от половин час, и подир него вече се начена службата. Калугерите стояха неподвижно с наведени глави. Аз не забележих даже щото някой от тях да се прекръсти, макар и да наблюдавах за туй внимателно. После узнах, че светогорските калугери на службата трябва да се кръстят само тогава, когато е казано в църковния устав. В келиите е позволено да се молят, колкото им е угодно, а в храмът е забранено да се хвалят с благочестието си: службата трябва да върви чинно. Неволно си спомних нашите молбачи, кога ся върши литургията, дето секи от тях върши своя собствена служба, без никакво участие към общата. А тука сичкото е под общ закон и никой не смее да излезе от него.

(...)

ОБЩЕЖИТЕЛНИ МАНАСТИРИ (КИНОВИИ)

„Мъчно се спечелва спасението на Св. Гора“, мислех си, като ся вторачвах в изнурените лица и сухите фигури на светогорските подвижници.

Общите манастири съставляват строга форма от общини, на която образът, калугерите са търсили в първите векове на християнството. Тука всичко е прокарано под една обща мярка: на сички е дадено еднаква храна и облекло, никой няма никаква собственост, тъй щото келиите на калугерите никога не се заключват. Ако някой от братята скрие макар част от имането си, него го осъждат на общо проклятие, изгонват го от общината и подир смъртта му го лишават от погребение. Сичките манастирски нужди се извършват със силите на братята; те си имат свои дюлгери, дуграмаджии, абаджии, ковачи, готвачи и пр., които работят във времето, когато са свободни от църковните служби. Освен това правят и общи послушания, от които не смее да се откаже нито един от членовете на общините. Това се случва когато се бере гроздето, когато стоварват манастирските кораби и пр. От цялата община са издигнати само няколко личности над другите и те са: игуменът и изповедниците, които сами калугерите избират из помежду си. Игуменът и изповедниците имат право да назначават всякакви послушания и да управляват работите на всекиго от калугерите. Могат да накарат някого да преброи пясъкът или да чука в чутора вода за по-надребно, а калугерът е обязан да се покорява безусловно. В разпорежданията си те ся ръководят от първата си мисъл, която се появи в главите им и която те счетат за внушение от Св.Дух и сами сляпо й се покоряват.

(...)

За да докара човека до безстрастно състояние и тъй да улегчи за него пътят към спасението, общинският устав, преди всичко се старае да измачка и обезсили грешното тяло на подвижникът, да го лиши от ония здрави сокове, кои са спечелени от мирский разврат, и от които стават почти всичките светогорски изкушения... Връх това е основана цяла система на физическото изтощаване, за изпълнението на която строго следят изповедниците и игуменът. Обикновената утреня се продължава 6 часа, литургията – два, вечернята – два, повечерието – час. Следователно калугерът всеки ден трябва да престои в църквата 11 часа без да излезе. (...) Опитните калугери, кои са привикнали на вечно стоене, ми казаха, че подир всичко бдение трябва да се поправяш няколко дена.

Освен тези обществени служби, всеки калугер си има свои келийни правила, на които изпълнението се поверява на съвестта калугерска. Особено са тежки правилата на схимниците. Схимникът е длъжен всеки ден да прави в келията си 1200 поклона до пояс и 100 земни; а ако някой от братята е умрял или се предвижда някакво нещастие, тогава се притурят още няколко стотин поклона. Туй се нарича да теглиш броеници, защото на секи поклон, за да се не сбърка счетът, калугерът прехвърля по едно черно зърно от броеницата и чете къса молитва. Схимниците (а те са по-много от братята) теглят броениците обикновено нощем, като стане един час до утренята.

(...)

Сега нека надникнем в братската трапеза, и да видим с какво се хранят отшелниците, подир такива извънредни трудове?

Няма с какво да ся хранят. Светогорската храна е доста непитателна, дадът им супа от грах или картофи, после боб или бакла, от които става кабус, и при това една чаша вино, наполовин с вода – ето и сичкият им обед. А ако някой нечаяно счупи някоя лъжица, или сгреши в нещо тогава и този обяд няма да му дадат, а ще го накарат да тегли броениците додето другите ядат и после ще го накарат да се търкаля при вратата и да иска прошка от общината. Вечерята им бива едно ястие по-малко, а пък и вечеря секи ден няма: в понеделник, сряда и петък калугерите се задоволяват само с един обяд. Във великите пости и обядът им е рядкост; дават им само по един комат хляб и по чаша вода – в постът вино ся не дава, освен в дните, които са назначени в църковния устав.

В празниците, и то най-големите се дава на трапезата риба, която в течението на цял месец, ловят калугерите рибари, и ся сварява една неделя напред, а по някога и по-рано, преди празникът, за да ся не омирише съвсем. Но туй бива два или три пъти в годината, а в другите дни същата неизменна сурова трева, варена трева, печена трева и тъй във всичките дни до скончание на живота ти.

Но затова пък този оскъден обяд се подкрепя с различни назидателни поучения, които калугерите четат наред когато обядват.

Руската киновия, като за разкош, позволява на руските калугери да пият чай в някои дни и преди обяд им дава по една чешка ракия, за по-добро пищеварение; а на гърците, за да не завидват, дават им понякога кафе, което за тая цел ся мели с камъните на водениците...

Пита се, с какво се поддържа тука животът, ако не от светогорски въздух, и от остатъците на соковете, добити още в мир?...

На секи калугер се дава отделна стая в манастирското здание. Сяка келия си има един прозорец, който е с зелено перде, маса, дървен креват, покрит с тефтик, без възглавница и завивка, и няколко икони. У онези, които знаят да четат, намират се още молитвеници и ноти. Повече нищо се не дава. Аз никога не можах да седя дълго време в калугерските келии: въздухът там им е до толкози развален, вкиснат и задушлив, щото заболява главата. Сичко що е в келията обикновено е покрито от един дебел слой кал; на тефтикът е страшно да се погледне, – и в тази гнила атмосфера, посред вечна кал, преминува келийният живот на отшелникът. Ще попитате: защо е тази мръсотия? А че от това защото чистият въздух в келията – роскош; чистотата – мирска работа, която на Св. Гора е запретена. Само един път в годината калугерът си чисти и мете стаята.

С същата кал, с същата дебела воня са ся умирисали и сичките дрехи на калугерът, защото той никога не ги хвърля от себе си, даже спи с тях. Калугерът-киновиат рядко си променя ризата, едно от мързел, а друго от това защото не му е позволено да види голотата си, за да не ся саблазни от самаго себе (!!!). Забранено му е да се мие, за топли бани няма и дума на Св. Гора, понякога ся позволява на калугерът да умие главата си, и то само в краен случай: когато келът на главата му стане нестърпим.

Ще ли ми повярвате, че на Св. Гора, във вид на лъжливо-разбраното умъртвяване на плътта, нарочно не изтребват бълхите и дървениците и други подобни тям насекоми (В този случай светогорците показват за пример оногози древен пустинник, който като убил нечаенно един комар – за да ся накаже, три денонощия си давал голото тяло да го ядат комарите!). С тях са пълни не само креватите и калугерските стаи (особено пролет и есен), но даже и троновете в църквата. В някои от манастирите, калугерите сами просили от духовниците благословение да измият троновете, но те им не позволили. „Дървениците не ще ви дадат да спите по време на службата“ – такъв бил отговорът на изповедниците. Помня удивлението си, когато на едно всенощно бдение, посред миризмата на тамян, мене явствено ми завоня на дървеници, и като се огледах, с ужас видях, как те тлъсти, охранени, разхождат се по дрехите ми.

– Що е това? Попитах аз съседът си – калугер.

– Дървеници, – отговори той равнодушно.

– В църквата?

– Тук са много. Днес някак си твърде хапят, види ся, че ще вали дъжд.

И калугерът мързеливо ся почеса.

Нам е трудно да разберем, как може човек да ся съсредоточи в молитвата, когато ся намира в такава мъка? А впрочем привичката – велико дело. Мнозина от калугерите до толкози са привикнали към тази миризма и ощущения, щото тях дървениците не могат да ги разбудят във времето на службата, а ги буди черковният пазач.

И ето онази грустна, непривлекателна наредба, посред която е длъжен да ся спасява светогорският калугер. (...) „Калугерът е длъжен да гледа студено на мирският живот, длъжен е да мрази грешният мир с обичаите му наедно“. Тъй казва светогорският устав.

(...)

Брегът под Русик

Един път, помня, разхождахме се с един калугерин по брегът на морето. Чуден вечер беше: аз ся увлякох от възспоминания за родината си и запях някаква си песня. Спътникът ми побледня и ся разтрепера.

– Друже, друже! Издума той полека; ради Христа не ма мъчи! Ще ма направиш да тегля броеници...

– А че що е?

– Ами че как? И аз някога си пеех; а ти мислиш, че е било лесно да забравя тези песни? А ти, ето пак...

Аз замълчах, но калугерът дълго време не можа да доде на себе си, и най-после ми каза, че ще иде при духовникът да се изповяда.

Келиите на духовниците никога ся не затварят, и в сяко едно време на денят и нощта, ходят при тях да ся изповядват изкушенията. Голямо влияние имат тези духовници връх животът на светогорското калугерство, и с благоговение, като закон, изпълняват калугерите внушенията им. Той и самси гледа на себе си като на нещо по-горне, и искрено вярва, че през устата му говори духът на Божията благодат. Ето един образец от тълкувание на един духовник, в когото ясно ся отражава погледът му връх мирът и райското блаженство.

Един млад калугерин ся силил да представи в въображението си райското блаженство; но колкото и да си чупи главата, не могъл да стори това. Тича той с недоумение при духовникът, а той като за лек, казал му да стори пред иконата 1000 земни поклона. Калугерът, то ся знае, изпълнил това; замълчал за няколко време, а после пак дошел при духовникът: „Не мога, казва, да ся спаса, дяволите ми бъркат“.

– Какво ти хортува дяволът? Пита го духовникът.

– Казва ми че не струва да ся спасяваш, че не е твърде голямо блаженство да видиш Бога и да Го прославяш.

– Аз виждам, че ти си още млад, наченал духовникът. И че тебе те още смущават мирските помисли. Ще поживееш още, и тогава няма вече да ся изкушаваш с това!... А за сега ти тъй кажи на дяволът. Човешката природа подир грехопадението, дотолкози ся е развалила, щото блаженството, което ни е обещано от Бога, наистина е непонятно за мирския глуп разум. Нашата кална природа, коя е привикнала към мирските похоти, не може да си представи, какво щастие е да пееш славата Божия и да живееш между безплътните сили. От това, назначението на калугерът е, да преправи тази природа, да изкорени сичко, което грехът й е дал за разтление, и тогава ще бъде за него възможно райското блаженство. Ето ний, малко по малко ся отучваме от мирските привички: пари ний нямаме, жената за нас е грях, мислите и грижите за земно щастие – също. И тъй, ний ще бъдем в състояние да ся наслаждаваме от райското щастие. А мирский човек не разбира блаженство без пари, без жени и вино, не може да си представи даже райското блаженство, което може да ся спечели само с пълно смирение, като у нас. На, това кажи ти на изкусителят си!

Подир това назидание, калугерът повече не безпокоил духовникът си. Види ся разбрал е той, че действително трябва да преправи себе си, за да си въобрази райското блаженство, разбрал види ся, че раят е нещо като Св. Гора. А може би и дяволът е разбрал каква е работата, и го не изкушавал повече.

Но такива калугери, кои ся занимават с догматически изследования, са малко. Повечето от тях, не ся пущат тъй високо, но кръстът ся само при сички съмнения и ся боят от чортът и ада. Тези отшелници, които повечето са прости и неучени, – дяволът ги мъчи на всяка стъпка, и страхът от геенските мъчения до толкози ги одолява, щото те сами просят за себе лишения, пости и канони, само и само да успокоят разшавалото си въображение.

(...)

ПРОИЗХОЖДЕНИЕТО НА СВЕТОГОРСКИТЕ ОБЩИНИ

Различни народности са ся съединили на Св. Гора за една цел. Тука има и българе, и сърби, молдоване, и руси, и грузинци, и гърци, даже покръстени турци и евреи. Като ся поогледаш на разнородната маса от отшелници, неволно си задаваш въпрос: кое е, дето е накарало тези самомъченици да променят спокойния си семеен живот на такъв подвижнически и пустинен?

(...)

Приказва се, че още като отиват към Св. Гора, по-голяма част от поклонниците изгубват спокойствието си и чакат като насън нещо чудно. С такова душевно неспокойство поклонникът страхливо стъпа връх брягът на Св. Гора. Поклонникът изведнъж забелязва, че тука работата за спасението не е на шега, не е като в мир. После ще му задърдорят за демонските изкушения, за различни видения, ще му разкажат няколко чудеса, и... стане поклонникът като умаян, без да знае що да прави със себе си. Сичките минали работи и даже житейските мисли, на които отдавна вече е привикнал в грешният мир, сега му ся чинят за престъпни, и съвестта начени да го придумва, а в главата му ся върти се огнена геена. Лошо за поклонникът: той начене да ся бои не на шега, а тука идва бдението.

Светогорското бдение, с мистическите си забикулки, най-много действа връх въображението на такъв поклонник. Тука е събрано, види ся, сичко, което може да опуши новакът и да наостри религиозността. Влазя той в църквата: там тъмно, и едва блещукат няколко шарени кандила пред иконостасът. Като ся повторачи, той сапикасва в този пълен мрак, край стените, тъмните, неподвижни фигури на отшелниците със спуснати була. Едвам ся чуе звук от бавно пеене, а то е пението на псаломът; из олтарът ся чуе как йеромонахът шушне молитвата си; никой ся не мръдва, и с никакъв звук не ся нарушава тържественото спокойствие на службата. Стои поклонникът един-други час – същият мрак в храмът, същата неподвижност, същите звукове на псаломът, които човъркат душата. Заобиколен от сичко това, нему ся ще да усеща присъствието на някое горне същество; в главата неволно изникват забравените (като насън) мисли за ангелский мир, за нещо безкрайно, райско. И нищо не прекъсва тези мисли. Посред нощ декорацията ся изменява няколко: църквата бляскаво осветена, калугерите с свещи в ръцете, пеят величание на празникът, после пак ся въдворяват първий мрак и тишината, и тъй цяла нощ, до край. Уморен, измъчен, новакът едвам ся удържа на краката си, нему ся иска да си почине, а тук изново чука клепалото за ново стояние – за литургия, и неволно ся почудва той тогава на подвигите на светогорските братя... Подир това, поклонникът отива на трапезата, яде жалката храна на братята, слуша различните послушания и обичаи на братята, отива даже на гробищата, дето и там му разкажат няколко чудеса, на които той още повече вярва, защото забелязва в самите калугери искреност на вярата, и ето той вече е съвсем победен, със страх зяпа на мирският живот и тича при игуменът да ся моли да го постригат. Подир това, над него, в присъствието на сички братя, ся извършва обрядът на постригванието; обличат го в расо, дадат му броеници, и излазя – цялокупен светогорски калугерин.

Случва ся да дохождат на Св. Гора разни художници, занаятчии, с една дума хора, от които общината има нужда. На такива хора, по внушение на манастирското началство, особено тичат калугерите. Тука те употребяват сичко, което може да действа на съвестта и да възбуди омраза към мирский живот, и често успяват. Ако такъв поклонник ся разболи, то и в болниците калугерството следи подир него и го заплашва с задгробни мъки, дано го обърни на пътят към спасението. „Ти ще умреш: казват му те, не е ли по-добре да умреш с ангелски чин? Такава смърт е най-много приятна на Бога“. Болният ся не решава: се още се надява да оздрави и да ся върне в отечеството си, но после напада го униние, усеща че ся приближава смъртта – подир нея, страшните задгробни митарства, адската участ на грешникът, и самси той, като милост си изпросва подстригванието. Него направо го постригват на великата схима и жив го опяват. Добро ако болният действително умре: ами когато ненадейно оздравя: обетът изречен, свърската с мирът разкъсана и връх човекът, може би разглезен в животът, изведнъж легнат с сичката си тяжест схимническите правила. И иска му ся да ся откаже от схимата, но вече е невъзможно, и ся наченва за него дълга мъчителна борба с първите привички: с кървави сълзи той ще плаче за мирски привязаности, и ще търси напразно утеха в напрегнатата молитва и постоянна изповед. За да побегне, той няма да намери в себе си сила, защото над побягналият ся изсипва страшното проклятие на цяла Св. Гора.

Това нещо го знаят изпечените поклонници и ги е страх да ся разболят на Св. Гора. Помня как един поклонник деня и нощта седеше при главата на болният си другар и го молеше да оздравя. Беше го хванала лошата треска: миришеше на смърт. А другарят му до последните минути му целуваше ръцете и го моляше да ся престори, че е здрав. „Ще та пострижат, а ти имаш жена, дечица мънички, на кого ще оставиш сирачетата? И болният плачеше с него заедно, и с този плач той прие постригванието.

Впрочем, срещат ся и такъв сой поклонници, които не ся мамят с никакви думи. Това са онези странници (повечето руски послушници, просяци, които сичко са видели в животът си), които от житейска точка зрения гледат на калугерите, сапикасват в всичко, само едно покрито лицемерие, и ся радват от душа, когато сполучат да забележат някой калугерски слабости. Понякога и такъв поклонник, като слуша светогорските кандърмаци, прави ся уж че ся поддава и даже уверява че ся решава да стане калугер, но едва доде параходът, гледаш – бяга той, сиромахът, с торбичицата си, и бърза да си намери място. „Ще погинеш!“ чува ся подире му светогорский писък...

– Е! Ако погина, погина! Отговаря той като махне с ръка – само аз няма да умра я, а в мир и умирането е хубаво!...

Светогорците на обичат такива гости, защото те лоше хортуват за тях по светът.

(...)

Изкушения

Откъснати от родната си среда, заковани в условията на подвижническия живот, калугерите, особено младите, дълго време се борят с различни изкушения. На Св. Гора има толкози много изкушения, щото самата дума „изкушение“ е станала между калугерите като поговорка, и съставя една от особеностите на светогорското наречие. Най-изпърво мене ми беше чегол да чувам тази дума в такива разговори, дето тя си никак няма място, но после навикнал и даже самси я вмъквах понякога в думите си.

Сидят, например, калугерите на морското пристанище и гледат във водата.

– Я погледни, о.Сергие, каква риба, изкушение!

– Ах, изкушение, колко е надошла! Да може да ся налови, изкушение!

– Как ще я уловиш? Скача много, изкушение...

Или ся чува разговор в келията:

– Какво ще ядем утре, отче?

– Боб, изкушение!

– Ех, да ся не види! Барем да ся иди някъде, изкушение!

Тука то ся знае думата изкушение ся казва без никакъв смисъл – само по привичка, но тази привичка показва, до каква степен понякога калугерите биват внимателни към себе си, и как те ся силят във всичко да открият демонски изкушения. То ся разбира. Едвам що ся постриже калугерът на Св. Гора, той вече искрено вярва, че дяволът е атик, и че този дявол със сичките си сили ся старае да го спъне от истинний път. Стане ли мъчно на новакът калугер за отечеството му, явили ся недоволство от нещо, или ся събудят и захортуват у него мирските страсти, калугерът със страх ся услушва и пита опитните старци, и ето ти че младият калугер вече ся изкушава. Подир това ще тръгнат за него с обичайният си ред цели редове подобни изкушения, и ходи той цели месеци като умаян, и със страх разгледва той най-малките проявявания на натурата си, скоро навикнула на тези секидневни явления на светогорский живот и махне на тях с ръка „не е наша работа да надвием вражеската сила! Имало е и по-добри от нас та и те са падали!... Някой простак – нигилист, не ще да разбере из’еднаж, че тука дяволите са на сяка стъпка, и даже ся решава да ся препира с калугерите. „Какъв дявол ва е зел вас тука? – пита той с недоумение: – аз искам да ям, от глад ми ся преобърнаха червата. Ха, да беше той самичък да ся яви, какъвто си е, с рога и опашка, тогава щях да видя че е дявол; а то, мене ми гладно, а те ми казват – дяволът е...“

И дълго време калугерите ся мъчат да вкарат в пътът такава глава, която е неспособна да разбере светогорската догматика. Но има натури, които искат, както и да е да надвият на тези демонски изкушения и да излязат по-горе от тях. С изумителна стойност и самоотвържение преправят те себе си и секи ден изскубват из душата си животейските съкровища, като имат на вид онези подвижнически идеали на които даже Св. Гора ся чуди. Това са онези дръпнати, горещи натури, които ги не спират на пътът никакви спънки, додето им стигнат силите, додето те заявят измъчени и изсъхнали до немай-къде.

Самите калугери делят светогорските изкушения на разряди: бран(изкушение) мислена и изкушение (бран) плотска. Към първият род ся отнасят различните съмнения в догматите и правилата на вярата, недостатъкът от смирение и послушание и различните видения, които испъчва изкусителят връх отшелника; към вторият – незадоволството от храната, изнежеността на тялото, различните мирски пощевки, и, най-после, невъзможността за калугерът да забрави съществуванието на жените в белий свят.

Като ся отрича от мирът и от бракът, като най-главна свърска с мирът и неговите грижи, и като дава клятва да пази целомъдрието си до гробната дъска, калугерът насочва сички сили връх това, щото да потъпче в себе си естествените подбуждения и да уничтожи в главата си и самата мисъл за жената, като за нещо страшно, дяволско. Тази бран едва ле не е най-трудната на Св. Гора, и с нея повечето ся мъчи изкусителят да спъне калугерът от истинний път, от това, навярно, защото такъв метод е по-лек от другите и по-скоро сполучва. Но затова пък, ако някой от калугерите съумее да навие и тези изкушения, то такъв ся счита за свършен калугер, идеал на подвижничеството, за когото вече не са страшни никакви изкушения.

На Св. Гора няма жени. Ни една от тях няма право да стъпи връх девствените брегове на калугерското царство, а пък ако ли стори това, тя без милосърдие ся изпъжда от калугерите назад. Според вярванието на калугерите, жена, която наруши светостта на този закон, тос-час ще я накаже за това Божията сила. Тя или ще умре на място престъпления, или ще ся удави на връщане от Св. Гора.

Законът за нетърпимостта на жената ся простира връх сичката Св. Гора, тъй щото даже сам си турският ага и слугите му, които винаги живеят в Карея, не смеят да държат там жените си, но ся събират с тях в градът Йерисо, който е близо при Св. Гора, но не в пределите й. Този закон ся простира даже на животните, които са принудени да живеят с калугерите: те също тъй са разлъчени от женските, също тъй пазят строго целомъдрие. Вий тука няма да срещнете ни една овца, ни магарица, ни котка, ни кокошка, щото и тези представителници на прекрасният пол да не могат да напомнят на калугерите за жената. Светогорецът е написал даже, че според както вярва простият народ, „самите птички не си свиват тука гнездо и не измътват пилетата, но сами, както и калугерите влачат живота си, като оставят само на време Св. Гора и улитат в далечните си задморски гнезда“. Това, разумява се, е лъжа, и на Св. Гора има много птичи гнезда, но из народът действително има старо вярване, че ни една женска не може да живее тука и даже известният пешеходец, Барский, който в 1745 г. е обиколил сичките светогорски святини, описва, как той като срещнал тука нечакано диви кози, мислел да са нечисти духове, защото вярвал, че козата, даже дива да е, не може да съществува на Св. Гора. Аз сам съм чувал, как ся ядосваха някои от калугерите, че на непристъпните горски твърдини, се още има диви кози и свини от женските, които понякога като срещнат отшелниците, повреждат на спасението им...

На Св. Гора е запретено да дохождат млади момчета. В някои от свободните манастири опитните старци земат при себе си момчета-сирачета да ги възпитават, но това ся допуща като изключение, като работа, която има благотворителна цел.

Момче, което ся постриже в общежителен манастир, ако няма брада и мустаки, според уставът, не може да живее заедно с братята. Него обикновено го пращат нейде в отделна келия, и там той остава дотогава, до когато му порасте брада.

На калугерът е строго забранено да види собственото си тяло. От това на Св. Гора няма ни една баня, калугерът няма право даже да ся къпе в морето и никога ся не приблача, а ако някога ся и приоблече, то нощем, в тъмното, и колкото е възможно по-нарядко, щото и тука да не съгреши като види наготата си. Този закон е обязателен за цяла Св. Гора и даже за приходящите поклонници. На поклонниците в килиите им е позволено да ся съблачат, както им е угодно, но пред калугерите не бива, и от това, ако им ся поще да ся укъпят, то трябва да изберат за това най-пустият морски бряг, по-надалече от манастирите и големите пътища, за да не може да ги зърне ни едно монашеско око. На мойто време, доде в Св. Гора един княз, старец, който имаше обикновение да си полива тялото сяка сутрин с студена вода. Нему казаха, че туй поливане тука няма да става; старецът, то ся знае, ся упря на това и калугерите трябваше да му разрешат да изпълня този обряд на стаята си. И сяка сутрин стаята ся заливаше с вода, работата чрез това ся увеличи три пъти, но за това никой от калугерите не видя сиятелната нагота, освен слугата, който напълно беше осигурен от изкушенията.

Иконите на мъчениците и преподобните майки ся пишат на Св. Гора в строг иконописен стил тъй щото окото не може да ся спря на такава икона и да намери в нея нещо мирско, житейско. Но случва ся, че благочестивите жертводатели, пращат из Русия икони от съвременен художествен стил, такива икони, на които човек може да се позагляда. Калугерите, не знаят що да сторят с тях и повечето свършват с това, че молят собствените си иконописци да ги преправят на светогорски манер, – „за да не лъжат очите“. Такава икона, според светогорският опит, твърде развлача оногова, който ся моли, услажда чувствата му, и даже може да го наведе на грешни мисли. Когато бях там, пратиха в един от руските скитове, няколко икони, работени в Академията, дето между другите, беше изобразена Богоматер с необикновена красота, в разкошни дрехи и с половин голи гърди. Събраха се скитските старци при тези икони, някои от тях само ги погледнаха и тос час побързаха да си идат, като ся кръстиха; останалите дълго време мислеха що да правят с такава съблазън, и решиха да оставят за сега иконите в църквата, но само не с лицето към народът, а към стената. Подир една година аз ги видях се в същото положение, в кюшето. Навярно тъй и сега още стоят там за горе и срам на жертводателите, а може би тях отдавна са ги вмъкнали в скитската библиотека, под вечни затвори, да ся не чуят и не видят...

Някои от келиотите навярно майстори в изкуството, купуват такива икони и често по дълго време гледат на тях. Но и там тези икони винаги са забулени с разни пачеври, или калугерски джубета, за да ги не гледат другите калугери.

Ето как е заобиколен светогорският калугер, с какви яки стени е оградена целомъдрената му нравственост от съблазънта! Чини ся, че при такива условия е леко спасението; от какво има още да ся изкушава? Сяка възможност за плотский грях е отстранена, и за калугерът е открит широк път направо в царство небесно... Тъй ся чини на първи път, но на дела излазя съвсем инак. Тука са отдалечени сичките видими предмети от съблазънта, но в пълна зависимост от калугерската воля ся останали мисълта и въображението, и тези съблазни не може да ги закове и уничтожи ни един устав.

(...)

Отсъствието на жената, като тежък товар лежи връх сичкият живот на светогорските отшелници, отразява ся на сичката им деятелност, мъчи съвестта им, ожесточава ги на сами себе и на цял мир. Жената за калугерът е видение, което никога ся не стъписва и сякога му ся вести. Чини ти ся, че мисълта за жената я има в самият въздух, който заобикаля отшелникът, за нея напомнюва самата природа, секи лъч на пролетното слънце, сяко свирене на пролетната птичица... Търкаля ся и ся моли калугерът, чите различни заклинания, но не му става по-леко, и ето той ся сили да си притъпи фантазията, измъчва ся с пости и работа, спи на трошени камъне или бодливи растения, щото с тези болести да отучи плътта си от запретените потребности; но непокорната плът не чува. Измъчен, изморен, той ся мъчи тогава да почерни във въображението си образът на жената, напомнюва си непривлекателните й страни, псува и я кълне със страшни клетви. Във виденията си с жената, калугерът види неестествен факт; той вярва, че тази бран я издига върху му демонската сила, за да го лиши от задгробното щастие – и ето че в понятията му жената ся явява оръдие на дяволът, источник на земното зло... С една дума, аз нийде не съм чувал толкози проклятия връх жените, колкото на Св. Гора, между тамкашните отшелници.

– Не е лесно и в пустинята да ся оварди целомудрието! – казваше ми съседът ми калугер, в минута на откровеност.

– У мнозина тялото си остава чисто, но от това пък ся явява распутство в мислите, а това распутство суши човека и още по-скоро, отколкото мирският разврат... Вий не можете и да си представите онези мъки, които издига връх нас дяволът чрез блудното видение. Понякога фантазията до толкози ся разиграва, щото не можеш я смири нито с кръст, нито с молитва. Демонът рисува цял ред картини, една от друга по-съблазнителни, припомня ти сичките ти мирски свърски с жената и не като укор на съвестта, а като нещо завлекателно – духът ся наслаждава от тези картини. Денем ходиш като луд, нощем същите видения, наченеш да ся молиш, то и във времето на молитвата и в църквата тя даже не оставя лукавият... Отвратително става най-после, не знаеш къде да ся денеш от тези видения, главата ся върти, умът тъпее, нищо ти ся не ще да правиш, а съвестта ти вика повече отколкото испреди, молиш ся на Бога за смърт, и в същото време страх тя е да умреш в такова време – с една дума, то е някакво безумно състояние, начало на адско наказание за плотските ти грехове... И тъй понякога ся мъчиш цели недели, додето най-после Господ ти не проводи облегчение.

– Ами как може човек да ся отърве от такива изкушения? Попитах аз.

– Само с едно тръпение. Те ся явяват навреме, а после сами ся изгубват. По-горе от силите Господ не дава изкушения.

Гърците и въобще южните жители, защото са натури страстни, особено ся боят от такива изкушения, защото то тези изкушения ся твърде тежки за тях. Същото може да ся каже и за руските боляри – в джубета и въобще за особите от романтическо свойство, кои са привикнали да гледат за жената като лакомство. Тези хора, според както те сами си признават, при най-малкото възпоминание за жената, при едно женско име, което случайно ся произнесе или ся прочете в книгата, вече чувстват нервно потърсвание и ся изкушават. И тъй тях едно само женско име ги вкарва в грях и мъчи чувствителната им съвест. То ся знае, към такава чувствителна съвест приучават калугера преди сичко думите на духовниците за вечно внимание към самаго себе и борене с демонската сила. В общежителните манастири строгостта на уставите е доведена дотам, щото даже калугерските сънища ся считат за грях на калугерите и за тях той трябва да ся изповяда пред духовникът. Ако някой съблазнителен сън ся присъни на калугерът в нощта пред причествяванието, то него го лишават от причастие, като недостоен, като че той е волен в сънищата си. От това калугерите през нощта когато ще ся причестяват боят ся една минута да си затулят очите, още повече, че според думите им врагът особено е силен в тази нощ. Такова правило ляга с сичката си тежест връх йеромонасите, които ся ефимерии, които за да избягнат сънният съблазън, преминуват по няколко нощи наред без сън. Подир това не е за чудене дето някои от тях до там простират целомъдрието си, щото не поминуват и женските имена на проскомидията и в времето на църковните служби, макар и да им плащат за това.

(...)

Светогорските изкушения, колкото ще ся касае до женский пол,особено са ся усилили от тогава, от когато наченаха да ся спират параходите при бреговете на Св. Гора. Още в онова време, когато първий път ся чу, че на Св. Гора ще дохаждат параходите, калугерите ся изплашиха, и не на шега наченаха да ся страхуват, че ще ся наруши девствеността на Гората. Страховете им ся сбъдоха. Работата е в това, че на параходите, наедно с поклонниците, ся приближават да св. Гора и жени, и макар да ги не пускат на брегът, но се пак те са твърде близо да този бряг и може да ся видят от манастирът. Купове от нашите скитници, които отиват в Йерусалим по солунский път, никак не щат да разберат, че калугерите се боят от тях и при сичко, те пак искат да ся поклонят на местните светини. „Дядо!Отче! – викат те из цяло гърло, като ся натрупат връх кувертата на параходът – дайте ни барем мънечко от светогорската земя за спомен! Проводете ни броеници, дядо!...“ Понякога бабите дълго време стоят пред манастирите, молят се, умиляват ся и най-после с пискливи гласове наченат: „Под твою милост“, или „О, Всепетая Мати!“ – звънти бабският писък над пустинята на светогорските хълмове, самий въздух ся отравя от изкушение и със страх ся молят отшелниците, като бягат в дълбочината на келиите си...

Жените пеят!! – шепнат си калугерите Някои ся кръстят, но мнозина, гонени от бесът, събират ся на чардаците, и от там си напрягат сичкото зрение за да видят нищичко. Видят те отдалеч само пъстра маса от разноцветни парцали, и няколко глави, кои ся мърдат, привързани с кърпи, но светогорското въображение е силно: то довършва останалото... Такава е демонска тази сила!

Аз особено помня един такъв случай, а мисля че на Св. Гора още мнозина го помнят.

Руският манастир Св. Пантелеймон

От параходът, наедно с другите поклонници, слезе на брегът и жената на капитана, жена млада и хубавица. Облечена твърде ефектно и заобиколена от един куп офицери, тя весело ся приближи към манастирската врата. Изпоплашиха ся калугерите, когато видяха тази гостенка: като ся струпаха при вратата и пропуснаха няколко поклонници, те с заканване затвориха вратата пред самият нос на хубавицата. Мъжът й, то ся знае, ся разсърди, каза, че ще ся оплаче, но те му казаха, че светогорският устав е известен на целия свят, че и турците му ся подчиняват и капитанът трябваше да замълчи. Жената също ся обиди от такова невежливо посрещане и за зло на калугерите тя ся реши да ся разходи по бреговете на манастирът Русик. Под ръка с едно конте, тя обиколи сичкий манастир, напи ся с светогорска вода, накъса си цветя и после седна да си почине срещу манастирските врата, като ся вгледваше в калугерите, кои ся срещаха.

„Изкушение! Изкушение!“ ся разнесе по цял манастир; отшелниците ся вълнуваха; вълнението и ожесточението бяха толкоз големи, щото мнозина грабнаха камъни и началството с голям труд успокои братята. Жената навярно чуваше, но не ся мръдна от мястото си, и като дочака компанията си, също тъй спокойно отиде на параходът. Параходът ся отдалечи, но с това работата ся не свърши. Демонът на съблазънта съвършено завладя отшелниците, помежду им ся появиха кавги и някои подир това съвсем не можаха да живеят в манастирът и ся отдалечиха в пустинята. Останалите дълго време изпитваха сичките мъчения на плътската бран, която не можаха да надвият, нито с молитви... Мълвата за това произшествие бързо ся разнесе по манастирите, скитовете и келиите и цяла Св. Гора счете себе си за оскърбена в лицето на Русик. Сички решиха, че това нещо не ще мине току тъй, че ако Бог е допуснал на жена да оскверни Гората с посещението си, то това е зарад калугерските грехове, и от това чакаха ново наказание. Наказанието ся не забави. Наскоро подир този случай стана силно землетресение, от което най-много пострада Руският манастир. Тогава сички едногласно захортуваха, че Божий гняв наказва Русик от това, защото той от користолюбие прибрал мирските параходи. Калугерите ся успокоиха само тогава, когато Бог проводи силен дъжд и тъй ся изми петното на безчестието, като унищожи и дирите на жената, която оскверни святинята.

Пристанището на Св. Пантелеймон

Знае ли тази жена, колко тежки и горчиви сълзи докара тя на бедните отшелници с посещението си на Св. Гора? Знае ли тя, колко псувни и искрени проклятия паднаха на невинната й глава? Ако не знае, то е по-добре...

Друг подобен случай стана когато бях у Дионисиатския манастир. Неделеч от този манастир ся спря един английски параход, и на един лорд и съпругата му, скимна им да ся разходят по брегът. Калугерите, които от коле следят движенията на параходът, посрещнаха неканените гости с камъни и цепеници в ръка и едвам ги не побиха. Лорда и съпругата му побързаха скоро да побягнат, а в манастирът за този случай пяха благодарствен молебен, за скорото изгнание на жената. За обща радост на калугерите, подир няколко дена ся чу на Св. Гора, че този параход ся разбил нейде си, и жената навярно ся е удавила. Тука калугерите ясно видяха Божий пръст.

Най-после третий случай станал в пристанището на Дафна. В това пристанище един път нощем ся дигнал на въздухът един кораб с барут, и било толкоз силно, щото от 16 човека кои спали на корабът, на другий ден намерили в различни места само две ръце и един крак. По някакъв си чуден случай оцеляло едно десетгодишно момиченце, което било живо изхвърлено при Ксиропотамския манстир. Калугерите видели в това произшествие ново дяволско ухищение. Подир дълго съветвание, те избрали един твърде стар калугер, и му поръчали да изцери момиченцето. Не зная, как го е церил калугерът, но момичето в същият ден умряло. Трупът му го дали не един мирски кораб, кой преминувал от там, и спомен за момичето ся е завардила може би само в въображението на изкушающите ся калугери. А между това, тя е едничката жена, на която ся случило да умре в калугерското царство, на строго целомъдрената Св. Гора!!...

Манастирът Ксиропотам

Донейде е несправедливо да ся обвинява калугерът за ожесточението и неприветливостта му към жената. То си е естествено. Към това подбужда калугерът простото чувство за самосъхранение: той ся бои за себе си и за гробното си счастие, бои ся от онези мъчителни изкушения, кои може да възбуди в него едно само възпоминание за жената, и от това той я мрази от сичката си душа, и даже когато му ся случи, готов е да й повреди. Кого да обвиняваме в това? Природата ли? Дяволската ли сила, коя е враждебна на калугерите, или нещо друго?... Не зная, читателю!...

Манастирът Ксиропотам отгоре

В манастира Ксиропотам

В Ксиропотам

КЕЛИОТИ ПУСТИННИЦИ

„Отречението от волята – верен път към небето! Послушание паче поста и молитви!“ – Тъй казват старците на общежителните манастири в назидание на онези, кои ся постригват, за да ги накарат да ся откажат от свободата и да ся покорят в сичко на произволът на игумените и духовниците. По-многото от руските пришълци спокойно (като волове) изслушват тези думи и доста лесно ся навикнуват с безотговорността пред чуждата власт. Но за местните жители, такова робство, в името на Христа, не е лесно и секи не може да го понесе. Някой пострижен, който е навикнал на пълна самостоятелност в мир, никак не може да навикне на строгият формализъм на манастирския устав; то еденето му не харесва, то духовникът много строг, то келията тясна и иска му ся да ся спасява както ся спасяват и другите братя, но после оставя общежитието и отива по Св. Гора да търси друго място дето е по-лесно за спасяване.

Ако такъв калугер има пари, то като изходи цяла гора, и като ся запознае с уставите на различни манастири, той обикновено свършва с това, че наема при някоя обител малко земя и си прави там отделна келия, сиреч, цяла къща с няколко стаи и даже с отделна църква, ако има дотам капитал. При келията той разработва градини, лозя и др.т. и тъй става светогорски спахия. Защото има нужда от работници, такъв келиот свиква при себе си в келията няколко бедни калугери, които са също тъй недоволни, както и той от трудностите на манастирский живот, храни ги и ги пои на свой счет и заедно с тях дели трудовете си. Трябва да забележим, че повиканите, като ся решават да живеят в чужда келия, донейде са подчинени на волята на стопанинът и го почитат за свой старец, макар този старец, според годините да бъде и по-млад от другите братя, а те сами ся считат за негови ученици. Старецът има право да назначава на учениците си различни работи и послушания, и даже става техен наставник и утешител в случай на различни изкушения. Такова подчинение е неизбежно в Св. Гора, дето бедният е осъден на вечно послушание. Впрочем учениците с голяма охота ся покоряват на властта на старецът и секи ся старае да угоди и да заслужи разположението му, щото старецът кога умира да ги не обиди в наследствието. Тука в келийните отношения на братята влазя нов елемент – паричен расчет.

Такива келии на Св. Гора има повече от осемстотин, и сички те зависят от онези манастири, на чиято земя са направени. Обикновено келията, като постъпи, подир смъртта на първий стопанин, във вечна собственост на манастирът, после ся дава с кирия, на условия, според кондратът, и за изпълнението на тези условия манастирските власти строго наблюдават. Подир като ся мине срокът на кондратът, между манастирът и наемателят на келията, стават нови условия, които често ся свършват с това, че първият наемател ся изгонва из келията, а на мястото му турят нов, по-богат. С една дума, тука стават много дребни интриги и съдби, които са неизбежни там, дето играят парите.

Секи старец обикновено върти при себе си от три до пет ученика, а по нейде числото им дохожда и до десят, според това, каква е келията и какъв е стопанинът й. В сички такива келии макар и да ся съблюдават много от манастирските формалности, но се в тях преобладава сянка от семеен, домашен живот, забележва ся печатът на мирски труд и мирски грижи. Сутрин рано келиотите ся събират в домашните си църкви, дето един от братята, на две на три, прочита с глас утренята и часовете, и подир това, като изгрее слънцето, сички отиват на работа на градините и лозята. После сички обядват как да е, много или малко, според силите на стопанинът. Подир обяд лягат та си почиват, търкалят ся до вечернята, подир пак отиват на работа и работят до мрак. Келиотите вечерят обикновено часът по 1 подир вечерята четат повечерка, изново лягат та спят – до утренята. Ето ти цял келиотски ден. По празниците старецът спазарява нейде един йеромонах и заедно с братята слуша литургия, и ако при келията няма църква, или нари не стигат, то от вечерята още сички слазят в най-ближният манастир на всенощно бдение и там нощуват, за да ся причестят на другий ден. Устройството на тези семейства, храната и дрехите им, зависят, то ся знае, от образът на мислите и характерът на старецът. Ако старецът е строг и набожен, то и учениците му ходят с наведени глави, а ако старецът остава делото за спасение връх съвестта на секиго, то и учениците са безгрижни. На всеки случай, в келиите животът тече много по-свободно и строгостите са по-малко, отколкото в манастирите. В сяка келия може да ся намери и добро винце и понякога добра закуска и кескин тютюн, можеш да чуеш весел разговор, смях и даже понякога песни; мястото при келиите е повечето разкошно – има де да ся разходиш, и такава правилност и свободен живот на чист въздух, при постоянен физически труд – рядко ся среща келиот, който да не живее до дълбока старост. Общежителите шушнат, че тука има много свобода, а от това има и по много грях и мирски изкушения... Истина, че тука вече в много работи ся забелязват мирските грехове, още повече, че тука играят парите – но, сами помислете, възможно ли е да ся живее на Св. Гора без изкушение?...

И тъй в такива келии намират приют сичките недоволници, от стеснителността на манастирските устави, сички онези, на които е много мъчно да ся откажат от независимостта си. Но има и отшелници с особено настроение, които само от това избягват манастирите, защото там живее много народ, и търсят келийния живот с една цел – да ся спасяват. Като считат за грях сяко сношение с хората, даже с своите братя-калугери те дават обет да бъдат вечно сами, желаят да имат за свои събеседници не хората, а Бога. Такъв отшелник мъчно намира приют; повечето той пари няма, и от това не може да земе келия с кирия, и като избиколи цяла Св. Гора, той ся намества в някоя отколе оставена келия, или, като набута усамотено кюше, сам си направя къщица. То ся знае такива къщици ся дотолкова малки щото в тях „ако двама влязат по нужда, то нито могат да стоят, нито могат да седят“, но пустинникът ся не грижи да му е широко: стига да има място дето да ся скрие от лошото време, а че широко бива и на чистият въздух.

Върхът

Един път, когато ся разхождах по святогорските хълмове, аз наскочих на такъв труженик. В глухо едно място, под нависнатата гора, той сам-самичък правеше дуварът на келията си. До него, в един трап, беше разбърката глина; на същото място ся търкаляше и една лопата, желязна брадва и няколко отсечени греди – повече нищо нямаше. Келията беше изкарана вече до покривът. Като казах на калугерът, „Помага Бог!“, аз го попитах отдавна ли той работи?

– Трети месец вече, – отговори той – за зимъс ще я свърша.

– И се самичък?

– Бог е с мене. Понякога дохожда някой брат от скитът; помага ми да чупим камъни в гората. А че кой още? Секи си има работа.

– Ами отде земате камъните?

– Ей тука, близо. Там ми е засега и къщата.

Той ми показа голяма една дупка в стената на няколко крачки от келията. Като къртил камъни, той си направил пещерка и засега живее в нея, додето си искара келията. Почудих ся аз на такъв настойчив труд и отидох по-нататък, а калугерът изново начена да прави дуварът.

Понякога пустинникът дълго време няма постоянно пристанище, и в сичкото това време събира пари, които печели като работи на ден. Като събере доста сума, той си купува келия, по вкусът си, сключва условия с най-ближният манастир да го хранят и после ся отдалечава, понякога на целия си живот и само по празниците слазя в манастира да ся пречести и да си земе ядене. Той няма никакво имане, и от това той никога си не заключва келията, а за да ся избави от вънкашното любопитство, той, кога ще иде някъде, тури при вратата голям дървен кръст и отива спокойно, в пълна увереност, ни един калугер не ще смее да снеме този кръст от вратата (Турен кръст при вратата служи за знак, че стопанинът го няма там, или че не е позволено влазянието. Този знак на Св. Гора ся счита за неприкосновен.) А дяволите, както ся знае, боят ся от кръстът и от това няма и те да зяпат в келията.

Два или три пъти през годината, такъв келиот ще си позволи да си почине и да ся повесели. То бива когато е празникът на най-близкия манастир, дето него го гощават и ся веселят, а и още през Сирница. В този ден в манастирът ся събират сичките околни келиоти, освен, то ся знае, строгите затворници, и подир вечернята, като получат благословени сухари (пексимет), правят различни игри, сиреч хвърлят камъни, гонят ся един друг и пр. Като не си привикнал, чудно ти ся види как тези сгърбени и изтощени от вечен пост старци, с пъшкане и с охкане ся силят да хвърлят камъкът, колкото е възможно по-далеч в морето, или крещят и ся препират за първенство в игрите, като деца, на които е дадена свобода. Аз мислех изпърво че тези детински игри стават единствено от невинността на старческите души, но оказа ся изпосле, че и те имат тука свой висок смисъл. Играющите като чуваха, че аз на шега ги наричам деца, те постоянно ми отговаряха с думите на Евангелието: „ако не бъдем като деца, – няма да влезем в небесното царство!“ Такива отговори мя докарваха в умиление.

Забележителни са по строгостта и мълчаливостта на затворническия си живот, тъй наречените гробнични старци. Тука, както и в много други манастири на изток, умрелите ги заравят в земята само за три години, и като ся измине това време, изваждат из гробовете костите им, а в празните гробове турят нови умрели. Извадените кости, с различни церемонии, ся измиват и ги турят в избите под църквите, които ся наричат гробници или усипалници. При всяка усипалница на Св. Гора ся намира един калугер, който е длъжен да гледа за чистотата и порядъкът в гробниците.. Такъв калугер, който живее в гробницата, понякога до дълбока старост, има работа с костите: то ги нарежда като дърва, то ги разхвърля изново, за да ги нареди пък друго-яче; над секи кокал той много ще премисли, секи нов скелет той посреща с радост, като нов познайник; той ся и моли, и яде в гробницата, даже спи на костите и човешките черепи (...!), и само рядко ще си издаде муцуната вън от гробницата за да подише чист въздух. Не е чудно, дето той целокупно ся вмирисва на леш, и вечно запазва мрачно разположение на духът. Един път, когато разгледвах такава гробница, аз ся срещнах с подобен старец. От старостта, той едвам ся държеше на краката си, и по-скоро приличаше на скелет, отколкото на човек.

– Види ся тука е лесно за спасяване?, попитах аз.

– Назидателно! –отговори той.

– Не е ли страшно?

– Защо ще е страшно? Свои сме. Се чакам, скоро ли и моите кости ще легнат тука, и кой ще спи на тях!...

– Ами тези кости кои са? Попитах аз, като показах на един куп кости, кои бяха турени настрани.

– Те са мирски.

– А че отде знаеш, че са мирски?

– Твърде лесно е. Калугерските са винаги чисти и равни, а мирските са с петна.

Не зная, общи признак ли е това на Св. Гора, или гробничарят е открил по собствените си съображения, – само той хортуваше с пълна увереност.

Мнозина от пустинниците считат за излишно развлечение честите пътувания из манастирите, и за да избегнат това развлечение, те си правят келии близо една при друга, като селца, а насред, на особено приготвена площ, правят си съборна църква, дето и извършват по празниците всенощно бдение и литургия за пречестяване. За разпорядител по хазяйствената част, пустинниците избират изпомежду си началник, който тука ся нарича дикей, който да ся грижи за благочинието на църковните служби, за продоволствието и сгодите на братята. Дикеят (нещо като игумен), но само че властта му е повечето изпълнителна, отколкото законодателна; той е отговорното лице за приговори с другите светогорски власти, и пред тях защитава интересите на братята. Такова село, което има съборна църква и дикей се нарича на Св. Гора скит. Жителите на скитът не ся виждат един друг с цели недели, а в пълно уединение, в пълно затворничество, като седят в келиите, молят ся в домашните църкви. Животът в скитовете е напълно аскетичен, въздържанието особено, тъй щото на калугерите ся разрешава само по празниците вино и масло, а в другите дни – вечно сухо ядене. Обща трапеза няма в скитовете, и секи затворник ся грижи самичък за храната си, от това мнозина простират въздържанието си до там, щото и хлябът даже ядат с теглилка, сир. в обикновените дни изяждат, нека кажем, по 60 драма на ден с едно стъкло вода, а в постни дни по 30 драма с половин стъкло вода, щото и в храната да не изменят правилността и порядъкът на спасението. Скитянете не обичат гости, и за да не ходи при тях много народ, те си правят скитовете на непристъпни места и с такива пътища за съобщение, щото нарядко кой ще ся реши да мине от там. Сичките скитове на Св. Гора са 12 и сичките, както и обикновените келии, зависят от онзи манастир, на земята на когото са направени.

Пустинниците, кои са ся отказали от сношение с хората, кои са ся отказали даже от скитский живот, обикновено живеят по един. Някои от тях си правят келии на хубава развлекателна местност, за да могат понякога да ся развлачат барем с природата. Но някой път ся боят и от такова развлечение, и нарочно ся пъхат в такива глухи дупки, дето няма даже и нищо да ся погледне. Има келии, които с изумително самоотвержение са направени на страшни овиснали височини, дето може човек да ся качи само с помощта на вървени стълби, с опасност да си разбие главата. Който е бил на Св. Гора, той навярно никога няма да забрави непристъпността на келиите Кесария и Каруна (Тя е направена на една канара овиснала над морето; из келията секи ден спускат към морето кошница вързана с връв, в която корабите, кои минуват, турят тука нещо за ядене. С това подаянийце ся хранят неустрашимите жители на келията.), кои са прославени с различни чудеса, на местоположението на които ся чуди сичката Гора.

Много бедни затворници живеят просто в пещерите, ямите и в разпукнатините на стените и само когато зимата стане много студена, търсят приют в съседните келии.

Като отстрани от себе си сичките развлечения и си обезопаси жилището от невикани гости, затворникът ден и нощ ся предава на делото спасения. Тука вече с силите на собствената си воля, с стоическа твърдост, той предприема сичко, което може да изнури и обезсили повинната му плът. Яде той толкози, колкото да не умре от глад, спи на чупени и остри камъне, моли ся и плаче бедният. Аз не видях, щото тези отшелници да носят вериги или власеници, но видях как те, за да изнурят плътта си носят камъне. Спусне ся затворникът при морето, напълни един чувал с пясък или камъне и с този товар ся тътре по кривините из Гората дотогава, до когато обезсилее и падне. Като си почине няколко минути той отива по-нататък чак до келията си. Таквази работа ся предприема подир дълги непрекъснати изкушения, за страх на демоните, и опитните калугери казват, че това средство е най-действителното: подир две-три такива пътувания – сяко изкушение ся изгубва.

Храната на затворникът състои от варени и сурови растения: ядат те ягоди, картофи и хляб, а повечето боб и грах, и въобще тежка храна, за по-голямо насищане. Тази храна им я носят калугерите според условието. Някои новаци, кога ся приучват към въздържание, яко ся опасват с ремъци или носят широк пояс, който яко загънва стомахът и повидимому намалява апетита. Ами с какво най-после ся подържа бедният живот на затворникът? С какви сокове ся храни мозъкът му? – Не зная!

И при такова изнуряване, пустинникът се пак има много изкушения, само че тези изкушения са особен род. Тука главна роль играят различните видения, които демонът рисува на затворникът, като ся ползува от уединението му. Като ся откаже от хората и от потребностите на жива дума, посред вечно мъчение и тишина, затворникът твърде естествено ся предава на различни размишления. Главата му напрегнато работи, фантазията рисува различни чудеса. В това време, според признанието на самите калугери, нему ясно ся спомнюват сичките мирски разкази за различни привидения, сичките митически народни предания, сичкий мир от дълбоко суеверие, и сичко това проминува пред него в лица, представлява толкози живо и неотразимо, щото калугерът го напада страх, и ожиданието на различни чудеса начени да го мъчи. Нервите на затворникът ся настрояват до такава степен към сичко чудесно и небивало, и толкози тънки стават, щото често обикновеното явление на природата: мърдането на листата, падането на камъкът или бързото духане на вятърът – докарват ужас на отшелникът и го карат да чете заклинания. Ако не разбере същата причина на шумът, то непременно ся обяснява от неестествената сила, и после хортува за нея като за чудо.

Пустиняците, кои знаят да четат и пишат, за да изучат повече пустинното житие, често ся занимават с прочитание. Чети-минеят и различни жизнеописания на старите пустинници в животът на които, както е известно, имало е много чудесно. Като ся стараят да подражят подвигите им, те с напрегнато внимание чакат същите чудеса и изкушения, каквито са ся случвали в дълбока древност – изкушенията, то ся знае, ся явяват и чудесата пред очи ся извършват.

Един затворник ми разказваше за едно чудо, и аз ще дам тука разказът му, за да запозная читателите с онези видения, които калугерите често видят на Св. Гора.

„Случва ми ся много различни видения: то изеднъж жена ся яви в въздухът и ся изгуби, то сякакви страшила ми ся чудят, то изеднъж ся чуе гласът на някого, сичко това мя измори и аз просих помощ от Господа. Недавно Господ ма умиротвори с молитва. Аз ся молих цял ден, без да ся мръдна от мястото си, пред иконата на Богородица, молих ся тъй, както рядко съм ся молил... Надвечер, когато свършвах молитвата си и напрягах последните си сили, аз забележих, че на иконата ся появи свет, такъв свет, щото даже и ликовете ся не виждаха от светът. Главата ми ся завъртя, омаян побягнах из келията, а там накъдето и да погледна, врет гледам отблясък от онзи божествен свет. Затулих си очите, а пред очите ми ся вестят радужни кръгове... после чух някакъв си шум из въздухът и когато си отворих очите, вече нямаше нищо: пак тъмнина кромешна. Чудо ли беше това или дяволско навождение – не зная. От бързане забравих да ся прекръстя в времето на видението...“

Друг път ми разказваше, как във времето на дълга и съсредоточена молитва, ликът на иконата му ся представил жив, и на молящият му ся сторило, че иконата му смигнала (!!!). Трети път дяволът го душил нощем, и калугерът явствено успял да разгледа безобразната му фигура, за която той много време разказвал на братята. При четвърти пък ся явили петли. Той изпърво ги мислел за петли, но като размислил добре, той ся уверил, че това не са петли, а ангели, кои приели вид на петли. И много подобни видения видят светогорските затворници, и тези видения са твърде естествени при мрачната обстановка, коя обикаля затворникът, и при неговото настроение на всичко чудесно.

В такова вечно безпокойно, болестно състояние дълго ся мори затворникът, додето най-после ся не свикне с него, или не побегне на някъде. Но ако в течението на няколко десетини години калугерът ся сживее с уединението си и даже го обикне, тогава вече по-малко го одоляват мирските помисли, и той по-малко спечелва онова безстрастие, към което като към венецът на калугерството, ся стреми секи затворник. Хладнокръвно той принася тогава сичките неудачи и лишения; него нищо не го учудва, не зарадва, не извиква на съжаление; ни едно чувство няма да посочи през този блажен застой, когото той тъй дълго е изработвал.

Хилендарската кула

В Хилендар

Безстрастието на отшелниците особено ся прояви при мене, в времето на силното землетрясение, което стана на Св. Гора на 10 март 1859 г. Аз бях тогава в Хилендарский манастир и при първото потръсвание и мърдание на зданията, аз с ужас търтих да бягам накъдето ми видят очите. Калугерите, кои ма срещаха, с недоумение гледаха на бягането ми.

– Къде? – питаха ме те.

– Как къде? Землетрясение! Таваните изпадат.

– Нама да паднат. Ами защо у нас е Владичицата дето стои в църквата. Нейна работа е да спасява.

И ни един калугер ся не мръдна от мястото си, тогава като у обикновените при най-малък удар на землетресението, краката сами по себе си тичат, и няма сила да ги удържиш.

Отново върхът

Скитът на св.Анна е разположен на една малка канара, а над нея виси главний връх на Св. Гора. В времето на землетресението, от този връх ся посипаха големи откъслеци камъне и, като прескачаха скитът, с голям ек падаха в морето. Ако един такъв камък закачеше скитът, то би го разбил на парчета; цял скит беше засипан с дребни камъне. А от калугерите ни един не излезе из скитът. Сичките труженици на спасението, без да бързат, ся събрали в съборната църква и чакали смъртта, казват, също тъй спокойно, както ний чакаме сънят.

(...)

Аз видях един старец, който седемдесят години ся спасява на Св. Гора, и от тези 70 год. Около 40 е прекарал затворен нейде си в уединена келия. Мене ми го показваха като предмет на особено уважение. Като ся взирах в пожълтялата и умъртвялата му фигура, и в безжизнените му нагноели очи, аз само ся чудех, как този човек при такива подвиги е можал да проживее тъй дълго? – Старецът до дълбока старост владееше дарът на сълзите, сир. се още оплакваше миналите си грехове, за които Господ до сега му не дава смърт. Жално беше да гледаш тези старчески сълзи и тази мъчителна жажда на смърт, която отдавна изисква изнемощялото му от подвиги тяло...

Има на Св. Гора още особен разряд отшелници, които нямат никакво постоянно убежище, и цял живот сноват из манастир в манастир, из келия в келия. Такъв странник вечно ся движи по Св. Гора с торбата на рамената, нощува дето ся случи, а пък нейде постеле си джубето, като чадър да го не пече слънцето, и минува няколко дена в усамотена молитва... Понякога, той ся наема при някого да работи, но като не е навикнал, работата му не спори; него, то ся знае, го изгонват от там, и отива той пак с торбата си, накъдето му видят очите. Потрябат ли му пари – той отива при манастирските порти, дето получава милостиня от привратникът, хляб ли му ся заиска – ще изпроси в коя да е келия: дадат му – добро, а не дадат, той отива при источникът на св.Атанасий, а там, ония, кои заминуват винаги оставят по малко хляб за огладнелите. И тъй ся скита той до дълбока старост, додето смъртта му не пречупи краката. За спасение ли ся предприемат тези подвиги, или само защото го мързи да работи? – Не можах да узная.

"...той отива при источникът на св. Атанасий..."

"...а там, ония, кои заминуват винаги оставят по малко хляб за огладнелите."

Юродиви и диванета, с джюбета, няма на Св. Гора, навярно от това, че там няма кого да учудват с диванлъците си. Има само един сановит калугер, който н’ам от що обича да пее като петел. Съберат ся гости при него и умилно го молят: „Отче Йосифе! Попей ни, гълъбче, като петел!“ И ето ти о.Йосиф ся размаха с ръкавите на расото си (джубе), като с крила, и високо, с глас, три пъти изпищи: Кукуригу!!!... Тъй той е известен и на цяла Св. Гора под име „Петел“. Старците казват, че той юродства; но мене ся чини, че о.Йосиф пее като петел от дебела простотия, без да има при това никакви възвишени цели.

Примери от благочестие

Работата беше неделен ден, следователно празник; а празникът на Св. Гора само по това ся отличава от другите дни, че калугерите цяла нощ ся молят, а денем спят. Мълчаливо седях аз в усамотената си стая, а не знаях къде да ся дяна. И мене също наченаха да мя мъчат калугерските изкушения; стана ми мъчно за у дома, заиска ми ся общество, живот, свобода... Нищо ми ся не ще да правя, перото пада из ръцете, от скука наченах с глас да чета някакъв Акатист – не излазя добре. Зад прозореца сичко прималяло, нийде няма ни звук, ни движение, разгорященний въздух тече, като кога има пожар; маслините, лаврите и лестените като че са ся навели, сбърчели и се стараят да ся скрият от жегата под собствената си сянка – и сичко това е облято с някакъв си огнен отблясък, тъй щото очите та болят като гледаш... Погледах малко и пак си зех Акатиста, и може би дълго време щях да престоя тъй, ако ма не освободеше един приятел, с когото ний често ся разхождахме по околностите. Той беше отец Лукиан, калугер из Русик, който мя сподиряше в пътуването по Св. Гора, човек пъргав, весел и знае сичките кюшета на Св. Гора, като петте си пръста.

– Благословете! Каза той като влизаше.

– Благославям!

– Що правите?

– Нищо. Мъчно ми е.

– Грехота е. Хайде по-добре да идем нанякъде да ся разходим, а то, защо да седите така? Вредно е.

– Ами че вий няма ли да си починете подир бдението?

– Да ся призная, грешен съм, изкушение: на бдението, като ся четяха катизмите, дрямнах си малко. После, както следва теглих броеници, но се пак по-леко ми стана, като си дрямнах. Е, че кажете? Ще ли идеме?

– Ами на къде ще идем?

– Бог ще ни покаже на къде. А че хайде да идем на келията при о.Сисоя! Той е малоросс, но е добър калугер: около двайсет години живее в пустинята. Има там добро място, изкушение! Може да ся поседне.

– Нека е тъй, да идем!

По светогорските пътеки

Зехме ний една кратуна с вода, зехме и една умбрела и излязохме из манастирът. О. Лукиан беше проводникът и ма проводи край манастирските водопроводи, над руслото на засъхналий поток. Пътеката е тъй стръмна и ся лепнала връх самий увес на канарата, щото секи не би ся решил да мине по нея. На места ни идеше да ся качерим като ся придържахме за клончетата на дърветата, кои са нависнали над пропастта.

Най-после ний ся изкачихме над площадката. Там, прилепена до скатът на хълма, стои една сама, полвин развалена келия с църковица. Тя гъсто е обраснала с орехов храсталак от горе до долу оплетен с скреб и лозини, тъй щото само през две крачки може да ся забележи, в тази маса от зеленчук, калугерското живелище. Лукиан почука в разкъртената вратица и тя ся отвори: не била затворена. Ний влязохме в една келия и пълна с боклук стая, напълнена с различни парцали. На първи план ся оклечила голяма руска соба; до нея счупен стол; едно дялано дърво на място маса и по него разхвърлени няколко инструмента за дялане на дървени лъжици. На разпукнатата стена виси голяма икона, пред която ся окачени три вълнени броеници. От тая стая на дясно има врата, от която ся отива в тъмен ручнат чардак, който разделя келията на две равни половини, и какво само няма в тези половини! Тук ся търкаля руска шуба, и ядене донесено за вечеря (картофи, сварени с пипер), сухари, ведро и пр. Тука мерише на упят мъртвец, сир. смес от тамян с друга неприлична мерисма. Келията ся свършва с мъничка църквица, в която йеромонахите, кои заминуват от там служат по някога литургия. Дължината на църквата от прагът до иконостасът е три крачки; височината, заедно с кубето е не повече от три аршини, и който е висок, лесно може да стигне куката, за която е окачен полиелей с четири свещи. Иконостасът дели църквата на две равни части, защото тука молящите ся винаги биват толкова, колкото и служащите сир. един и един. Сичко ся прохълмило и разпукало, увиснало и чини ся, че е готово да ся събори при най-малък удар от земетърсение, тъй щото неволно ще ся почудиш на смелостта на о.Сисоя, който живее тука, както ся види, твърде спокойно.

"Зад градината дол, зад долът ред могили, покрити с лес, а по-нататък ся види морето."

Като ся надъхахми доста с калугерски въздух, ний излязохме из келията. Наоколо мертва тишина. Пред келията, на една площ, направена градина и там растат тикви и краставици. Зад градината дол, зад долът ред могили, покрити с лес, а по-нататък ся види морето и надлъж ся разточили по горизонтът далечните брегове на Македония. С една дума един от онези пустинни замислени видове, каквито ги има много на Св. Гора.

Ето и сам си стопанинът ся зададе из курията, натоварен с вършинак, навъсен, сгърбен, но още не е твърде стар. Облечен с съдрано кожухче и вета раса; от страни висят броеници.

(...)

– Тази твоя келия ли е отче? – попитах аз за да начена разговорът.

– Не, не е моя.

– Ами чия е?

– На Бога.

– А че как тъй ти живееш в чужда келия?

– Ей тъй, живея. Тука от коле време никой вече не живее: боят ся; – притури той за оправдание, като ма изгледваше от главата до краката.

– Колко години има от как живееш тука?

– Не помня: не съм ги чел.

– Тука трябва да е опасно за живеене, отче! Погледни кака ся повиснали таваните. Да ся случи землетресение, убива човека.

– Земята я търси Господ, а не хората. Негова е волята...

– Ами научили ся ти о.Сисое, за нашето нещастие? Попита го Лукиан. Когато, миналий път, стана землетресение, манастиря ни тъй го разклати, щото стаите на братята едвам ся вържат.

– Слава Богу! Отговори му Сисой.

– Защо ся радваш?

– Господ ни посетил и аз ся радвам.

Ний замълчахме. Лукиан ся мъчеше да начене приказка с душеспасителен тон, а аз гледах през отворената врата, на красивата околност на келията.

– Какво е чудно тука наоколо! – Продумах аз – Харесва ми.

Сисой хладно изгледа наоколо и не каза нищо. Аз наченах да разгледвам навъсената фигура на отшелникът. Въйражението на лицето му сдържано, студено, апатично. Очите и стърните му дълбоко нахлинали и почернели. В самото му спокойствие ся забелязва нещо неестествено, нечовешко, види ся че мъчно е спечелил това тежко спокойствие... Сиди Сисой като статуя; по парцалите на дрипите му, спокойно ся расхождат мравите и различни други насекоми, но нему това не вляза в работа. Ето ти един голям червей пропълзя по шията му и може да ся раходи на Сисойското лице. Аз издигнах тоежката и ся реших да побъркам на тази разходка. Сисой ся окопити и ма изгледа.

– Що ти е? Попита той.

– Искам да сваля от теб червеят. Погледни какъв е голям.

– Не го бутай, не бутай Божията твар. Нека пълзи дето ще. То значи Бог тъй му е указал.

– Ами ако тя ухапи?

– Мен ще ухапи, а не тебе.

Аз пак замълчах и ся чудих на спокойствието Сисоево. „Е, чакай, рекох си, аз ще та размърдам!“. И лоша мисъл ми доде на ум.

– Ами що би ти сторил, отче, ако изеднъж тука додеше при тебе някоя жена? – попитах аз.

Лукиан ся стресна от неожидаността на такъв въпрос и бърже ся изви към мене. Сисой накриво ма изгледа и тос час ся обърна.

– Каква жена? – попита той, като си помисли.

– Такава, каквито са сичките жени. Нека кажем, млада, хубавица...

– Че отде ще доде тя? Ний обикновено пъдим жените с кръстно знамение.

– Не видение, ами съща жена, с плът и кръв. Нека кажем че е дошла някак из Солун, и в името Божие наченеше да та моли за съвет...

– Добре ти ся хортуват такива работи. – Сисой ся изплю.

– А че не, ти кажи отче, какво щеше да сториш? Научи ма?

– Аз бих зел тогава за пример старите египетски подвижници. За да удържа плътта си в послушание, аз ще наклада огън на огнището, и ще си държа ръката в огъня сичкото време додето приказвам с жената. Тъй бих сторил.

Аз нищо не отговорих на това. Според силата и обдумеността на изражението, не можах да ся съмнявам в искреността на тия Сисоеви думи и в якия му характер. Лукиан тържествено ма погледна. Сисой ся издигна.

– Простете, отци! Каза той: време е да ида да работя.

И като зе брадвата, той полека отиде в храсталака, дето ся и скри зад дърветата. (Няколко дена подир това, аз срещнах Сисоя в манастирът, дето беше ся дотътрил с сичкото си имане подир нещастието, кое стигнало къщата му. Но не ся виждаше това нещастие да е огорчило Сисоя. Той пак шепнеше: „Слава Богу!“)

– Защо казвате за жена? Бързо ме попита Лукиан.

– Че що е?

– А че може той да ся изкушава.

– Не, такъв ся не изкушава. Ама пък узнах сега силата на тукашните подвижници.

– Да, сила велика!

– Знаете ли какво ще направим сега? Каза той подир няколко минути: аз ще изкарам вечернята с броениците, а сега нека идем при о.Антима. Той тука наблизо живее, само тряба да испираме нагоре.

– И той има ли келия?

– Не, той и зимя и летя ся спасява в пещерата. Той е истински подвижник. Вий още такъв не сте виждали. Той е грък.

– И тъй сме дошли, нека идем!

Зад възвишеността, върху която ся намира Сисоевата келия, издига ся една стръмна гора, обраснала с кестеневи дървета. На върха си гората е гола, дива, като че нарочно някой е насипал там купове от исполински камъне и после ги разпръснал. Между камъните ся чернеят широки распукнатини, и за един от тях ми каза Лукиан, че е жилището на Антима.

(...)

Той беше беловлас старец, облечен в пожълтели от времето парцали. Той стоеше с гръб към нас, пред иконата и дърпаше броеници. В келията тъмно: светът едвам протичаше през малка една дупка над вратата. Постелка нямаше никаква, от дясна страна ний забележихме полица; на нея имаше едно гърне и човешки череп (Мнозина келиоти, държат в келиите си черепи, за назидателни размишления над тях.) Ний постояхме при вратата няколко минути, но старецът даже ся не възви, а спокойно си продължаваше работата.

Ний седнахме на един камък до вратата, околността дива, виждаше само едни голи напечени камъне; от тука ся не види нито морето, нито околната растителност, ще рече, че подвижникът ся е отказал даже да ся наслаждава от природата – подвиг, който ся уважава на Св. Гора. От зад келията, в една дупка, ся забелязват пепел и въглени, дето, навярно, Антим си готви, тука има и тенекиено ведро с вода.

– Ами гробът забележихте ли? Попита ма Лукиан.

– Какъв гроб?

– Ето го: от страни. Сам го изкопа. Тука той често спи вътре, за да бъде вечно готов за смърт.

Аз сега забележих ямата, коя беше изкопана до келията. В нея имаше възглавница от камък и над нея имаше забит дървен кръст.

– Види ся мъчно му е да живее, когато той ся грижи за смъртта!

– То ся знае! Отговори Лукиан. Казват, че той в мир живял като чорбаджия, на сичко ся учил по книга, и сичко оставил за Небесно царство, когато Господ го повикал на спасение. Изпърво Антим ся спасяваше в манастир и се Божествени книги прочиташе, за да стане учител на Св. Гора. За тази му гордост Господ го смири. Изповедникът на строго му запрети да прочита книги, даже му наложи пост, но той не послуша. Ето и начена лукавий да го смущава с различни човешки мъдрувания. Начена отец Антим да разсъжда за такива работи и догмати, каквито наший слаб ум никога няма да постигне, и то ся знае, изпадна в бесовска прелест. На косъм беше да погине, но Бог чу молитвата на братята, и му не допусна това. Видя той някакво си видение, прости ся с сички ни, и тоз-час отиде в пустинята. От тогава и до сега живее самичък, даже и в манастир не слазя никога; а храна и причастие му носи един йеромонах – негов ученик.

– Ами книгите?

– Сичките остави на манастира. Сега ся моли на броеници, а в книга не погледва, защото ся бои от първите изкушения. Много време ся мъчи той с тези изкушения, а сега вече няма нищо: привикна. Казва че е забравил вече и да чете; дай му книгата – нищо няма да разбере.

– То ще рече, от коле време ся спасява?

– От коле. Има четирсят години. Когато аз додох в Св. Гора, той вече живееше в пещерата, от тогава насам има дванайсят години... А че ей го и него насреща ни.

Лукиан ся приближи до Антима и според обичая му целува ръка. Антим нищо му не отговори, без да излезе из келията, втренчи ся в мен с видимо безпокойство.

– Кой е този? Попита той по гръцки Лукиан.

– Кой? То ся знае раб Божий! Защо питаш?

(...)

– Ти русец ли си? Попита мя той най-после.

– Русец.

– А! Русец, то ще рече православен; а пък аз мислех, че си французин. (Днешните гърци наричат въобще сички европейци – французи). Ами скоро ли ще освободите Византия? А?

– Не зная още, отче.

Чудно ми ся видя, когато чух този патриотически въпрос, в такава пустиня, а още от човек, който от коле време вече е прокълнал светът и сичките му радости. Но Антим се видяше да не беше доволен от себе си, защото шепнешком ся молеше. Дали ся не разкайваше той в това си неволно светнало чувство?... Домиля ми за старецът.

– Мъчно е да ся живее тука, отче! Рекох аз.

– Да, за мирянете е мъчно. Тука не е мир.

– За калугер, ми ся чини, да е още по-мъчно, много изкушения има.

– Се му е по-леко отколкото на мирянинът. Ама миряне и в раса, то ся онези калугери, които винаги обичат мир. А който е същи калугер, щом ся закълне, той ся и преражда: зема второ кръщение за нов живот... Той вече е умрял за светът. Той е труп... Знаеш ли ти, от що калугерът ся отрича, и за кое ся кълне?

– Зная.

– Прочети ми!

– Не го помня наизуст, но чувал съм отче, и зная, че клетвата е страшна.

– Е чувай, кога е тъй, аз ще ти я прочета!... Аз секи ден си повтарям клетвата. „Аз зная, че от днес нататък (откак ся покалугерих), аз ся разпънах и умрях за светът, защото съвсем ся отрякох от него. Аз ся отричам от родителите си, от братята си, от жена си, от роднините и приятелите си; отказвам ся от мирските грижи, кахъри, печалби и от славата, и не само от сичко това, но даже ся отказвам от душата си, според думите на Господа: Аще кто хощет по мне идти, да отвержется себе...“

(...)

Пътят към Ивер

Свободни манастири (Идиоритми)

Пътят ни беше за Иверский манастир, кой беше първи от свободните манастири, които аз видях в Св. Гора. Полека, полека ся тътряхме ний с товарът си, по патриархалните светогорски пътища. Мършавите катъри със сърце ги караха нашите кираджии, но види ся, светогорските катъри не са привикнали да бързат и на инат си мърдаха само опашките. По надире яздеше неизменнният ни спътник, о.Лукиан и с половин глас тананикаше: „Кто Бог велий яко Бог наш...“ Не му беше весело като гледаше на Божий свят.

– Какво сте тъй посърнали, отче? Попитах аз, като доближих към него.

– Не съм посърнал, но няма и за какво да ся радвам, защото отиваме из общежитието в свободен манастир. Там има много съблазни.

– Ами страхувате ли ся?

– Не че ся боя, но пак човек трябва да ся превардва: може лесно да сгрешиш. За вас тука е рай, тука и месо ще ся наядете... Ами я чуйте как пеят птичките! И не ся барем същите, сиромашките, че белата е до главата им...

Аз зех да ся услушвам: надалеч ся чуваше да пеят петлите.

– Познавате ли тези песни?

– Слушал съм ги отче.

– Да, тука мирише на мир; тука трябва пазене, изкушение!

Показаха ся водопроводите и първите здания на Ивер. На тревата, пред една колиба ся бяха наистягали един куп българе – работници с лули в устата и пееха национални песни. От най-ближнето бърдо, полека и хубавичко ся спускаше едно стадо кочове, чуваше ся блеенето им и звънците... И наистина, че миришеше на мир.

Иверският манастир

Най-после лъснаха отпреде ни високите манастирски стени и кули. На широко ся пръснали, те връх равний морский бряг, с много различни, отделени здания, с градини, лозя, портокалени и лимонени бахчи, кои напомнюват по-скоро някой мирски град, отколкото смирен святогорски манастир. На манастирската площ ся разхождаха калугерите, у сичките – лица червени, горделива постъпка, забелязваше ся нещо чорбаджийско, внушително. С любопитство гледах тъй като наближавахме и шепнях помежду си. При вратата ни срещна сам епитропът манастирски, с копринено расо и кожух, подшит със скъпи кожи, в ръце държеше епитропския жезъл със сребърна дръжка. При него стояха още няколко прости калугери, между които забележих две хубави момченца, по на 14 години, облечени с калугерски дрехи.

Иверският манастир

Параклисът на "Св. Богородица Портаитиса"

Подир чинното и горделиво поздравление, епитропът най-напред на заведи да ся поклоним на главната Иверска светиня. До портите, вътре в манастирът, има малка една църквица, в която ся намира „страшната на вид“ чудотворна икона на Иверската Божия майка (Копие от тази икона има да ся варди в Москва, та и тя ся е прославила с различни чудеса. Калугерите я наричат страшна, заради сърдитото изражение в лицето на Богоматер) коя в Св. Гора ся нарича „привратница“, защото искала непременно да остане при манастирските порти, при сички усилия на калугерите да я турят да седи в главний събор. Тука ний извършихме обичното поклонение и подир това отидохме в стаята, дето ни чакаха манастирските власти. Влязохме ний в такива чертоги, каквито още не бях виждал в Св. Гора: таваните различно украсени, на стените окачени скъпи гравюри, долу постлани скъпи килими; в сичко ся забеляза разкош и желание за богато живеене. На миндерлъците по турски седяха старците в атлазени и кадифени джубета, с кехлибарени броеници. Когато влязохме, тъй пришушнаха неизменото си „заповядайте“ и на туриха на главните места. Начена ся черпенето. По знакът, когото направи главний епитроп, явиха ся един куп калугери, с сребърни подноси, на които имаше вино и разни сладка.

Иверската чудотворна икона на Св. Богородица

– Ей как ний живеем! Засмено ми продума един от старците, като забележи учудването ми.

– Да, признавам ся – не чаках да видя в Св. Гора такава раскош – отговорих аз.

– Трябва да знаете, че тука не е общежитие, а Ивер, свободен манастир. Тука ще си починете; ний ще ви задоволим.

– Ний обичаме русите, продума другият.

– В Москва е нашата икона.

– А пък ей сега ще повечеряме и ще легнем да спим, положително изрече един старец, кой до сега мълчеше, за да даде на разговорът ни друго направление. Ний, старците, тряба да си починем, та и за вас ще е добре, защото сте уморени...

В другата стая беше готова софрата, ний насядахме около нея с сичките власти. Яденето подаваха много; чинеше ся, че светогорските ахчии–калугери като че нарочно са ся нагласили да си покажат пред нас изкуството. Тука имаше различни супи, печени меса (По снизхождение към старческата слабост, в свободните манастири е разрешено вкушение на месо) и овошки, и яхнии, и много вино. На софрата весело ся приказваше за различните манастирски имоти, за много станалото жито и маслините, и ни една дума за изкушения и светогорски видения. Подир това старците ся простиха с нас, и един от братята ни заведе в стаите за гостите, дето ни дадоха, под разположението ни пет стаи с отделна домашна църква. В стаите прилично и чисто, извън поне бълхите тука са по-малко, отколкото в другите манастири. Тука намерих о.Лукиан, който нареждаше нещата ни.

– Е, ублажихте ли ся?

– Ублажих ся.

– Оле, каква радост за вас сега, както ми ся чини! Сега плувате като сирене в масло... Погледайте, само едни възглавници колко са дотътрили за вас, спете сега сладко.

– Ами вий?

– За мен ся не грижете. Като за мене човек една дъска под кълката и камък под главата – и готово е леглото ми. Само мъчно ще е да ся живее тука: няма никакъв ред, никой нищо не знае, сички разпиляно гледат, изкушение! Нека е Бог с тях! Айде да спим, по-добре; ето вече и птичките запяха.

– Туй, вий, за петлите ли казвате?

– Ами че каква друга птичка ще пее по туй време?... Благословете! Отивам да спя.

– Бог да благослови!

Но о.Лукиан не отиде да спи, а ся затвори в черквата, да чете полунощницата и да изкара канонът. Аз седях до прозорецът и ся мъчех да докарам в един ред тези много впечатления. Такъв разкош, калугер, в коприна и кадифе, мясна храна, песните на работниците... може ли това да бъде на Св. Гора, суровата и строго-целомъдрената? Ако върви се тъй – нищо: може да ся живее...

Но сичко това ставаше само в първите дни, когато додохме на Ивер, когато старците, видимо, искаха да ся похвалят пред нас с богатството си. Испосле ни оставиха намира и дните наченаха да си минуват пак тъй, както врет по Св. Гора, с своето утомително мъртво еднообразие, а на яденето начена секи ден да ся явява по нещо от миналото: светогорската тревица начена пак да влазя в правата си.

(...)

Хилендарската чудотворна икона на Св. Богородица - Троеручица

В свободните манастири няма игумен (освен Хилендарский манастир, дето игуменската длъжност по избранието на братята, исправлява иконата на Божа майка – Триручица). Манастирската власт съставляват, тъй наречените проестоси, сиреч старци кои малко или много са богати и са помагали, както и да е, за обогатявание на манастирът и пр. тези старци образуват домашний синод и изобщо разсъждат за вътрешните и външните работи на манастирът. Те всяка година избират помежду си епитроп (векилин), на когото поверяват да варди порядък в църквата и трапезата. Проестосите и епитропът съставляват особен затворен кръг, нещо като манастирска аристокрация, и гледат из високо на другите братя, както и прилича на аристократите.

Натегнатите отношения между проестосите и братята изеднъж ся забелязват. Проестосът може да ся забележи между другите братя по скъпите дрехи, горделивият поглед и чорбаджийския вървеж; сички други раболепно му ся кланят и го имат за чест, когато похортуват малко с него. Когато манастирският устав дава пълна свобода, чудно ти е да гледаш такова раболепие, но в това раболепие ся изразява или просто смирение на слабостта пред силата, или грешно желание да ся умилостиви тая сила с надежда на някакви си далечни сгоди. Някои от калугерите живеят в свободните манастири само от това, че там уставът е свободен, и при това те нямат никакви користолюбиви и тщеславни цели. Но повечето от калугерите, като постъпят в свободен манастир, постоянно ся изкушават от тщеславието и мечтаят за проигуменски чин и за обществото на проестосите, като за крайна цел на щастието си.

Званието – проестос – мами братята не само с почетното си положение в манастирът, но и с това особено, че проестосите имат право да ходят да събират милостиня и да управляват манастирските земи, кои се намират вън от Св. Гора. Живее, проестосът, по волята си, чорбаджийски; пари у него, както си е обикновено, има много; от към ядене и други работи е добре, от братските послушания е свободен, слуги много, стига само да плесне с ръце, и тоз-час ще ся явят пред него един куп калугери с покорни лица: остава само да им ся заповяда. Твърде е естествено, че при такова живеене мнозина от проестосите стават непомерно лениви, за което лукаво има ся посмиват киновиатите. Казваха ми, че мнозина от проестосите си минуват времето само с това, да лежат на миндерът с чибук в устата. (В сичките свободни манастири, освен Ивер, може да ся пуши).

(...)

В секи свободен манастир има много аргати (слуги) из околните миряне, връх които лежат сичките черни манастирски работи. Ако ли ся изисква работата скоро да ся свърши, то бедните калугери излазят из келиите си на общи работи и заедно с работниците носят юкове с дърва. Впрочем, който не иска да носи послушнически тяготии, той може да ся откупи от тях; от това калугерите, кои имат средства или наемат на място себе си секи път някой келиотин, или влагат в манастирската каса определено число грошове, и тъй завинаги ся избавят от обязаността да участват в братските послушания.

Секи калугер получава храна из общий манастирски хамбар: хляб, масло, вино и брашно и от този материал си готви ястие в келията, дето ако иска да си направи по-добро ястие, притуря от себе си различни приправи, тъй също както това ся прави в светогорските скитове. Обща трапеза, за сички братя и проестоси, ся слага само два или три пъти през годината, и то повече за форма, защото ся събират да обядват когато вече ся наядат. Братята, то ся знае, с любопитство гледат на това рядко зрелище и ся назидават.

(...)

Занятия и търговия

Мирянете, кои дохождат на Св. Гора, за да ся постригат в свободните манастири, обикновено донасят със себе си значителни капитали и живеят, както видяхме, напълно задоволени. Други пък си намират още в мир разни богати благодетели и живеят на техен счет до дето този источник оскудее. Просяците ся прилепят до някоя община, та и тъй биват безгрижни. За келиотът отшелник, то ся знае, е нужно малко нещо: той носи рубище, тъй щото единствената си дреха, за ядене му е нужно само едно късче хляб и чеша вода и рядко, рядко някои фруктове (плод) и що годе порядъчна супа; но се пак, ако отшелникът не заиска да ся влачи по манастирите и да проси милостиня, то трябва да си изработи препитанието. Освен това, сички келиоти са длъжни сяка година да внасят определений данък на манастира, а този данък е доста значителен. И ето ти отшелникът или ся приставя за слуга при някой богат калугерин, или пък ся занимава в келията си с някакво ръкоделие.

Спечелените в мир занятия и знания (освен научните), принасят полза в Св. Гора и сички – чехлари, шивачи, дюлгери и дърводелци си остават при същите звания и когато станат калугери. Атон ся прави, облача и обува в своите си манифактурни трудове, и тъй, дребната търговска промишленост кипи из сички кюшета на Гората, като ся приготвя сичко необходимо нужно за братята. Но мирските занятия не принасят тука толкози полза, колкото работенето на вещи, кои съставят изключително производство на Св. Гора и кои са продават на многолюдните поклонници (кръстове, броеници, икони и други вещи, които поклонниците купуват на огромни количества.) Повечето от светогорските труженици, освен другата работа, ся занимават и с тоя занаят. Те изрязват из дърво или из еднорогова кост кръстове от различна величина, с на дребно изобразени на тях священни събития. Изрязват мънички издути икони; дялат, най-после дървени лъжици с ръка, коя благославя, и някой от тези работи ся отличават с изумителна точност и много свидетелстват за голямото калугерско търпение. Има артисти, кои държат дюгени и ся занимават с изрязване дърво на големи размери; те изрязват цели иконостаси и оправят различни работи по манастирите. Някои калугери, за да не ся мъчат с дребните работи, поръчват си металически форми, и като размякотят в вряла вода еднороговата кост, втъкват и изобразяват върху нея иконите. С такава работа ся занимават повечето русите. Келиотите, кои живеят край морето ходят и събират дребни скойки. Тези скойки те после ги нанизват на тел и тъй съставляват различни броеници. Сами калугерите не употребяват тези броеници когато ся молят, защото подир дълго моляне болят пръстите от тях, но тези броеници, повече отколкото другите светогорски изделия ся допадат на богомолците и много ся харчат. За броеници ся употребява още тъй наречената „Богородична сълза“, особено едно растение, което има твърди и яки семена, които също така ся нанизват на тел.

Връх Атон

Има на Св. Гора и друг род занятие, на което впрочем секи ся не решава. То е добиването на неувяваемите „Богородични цветове“, кои растат на стръмните и непристъпни височини горски. Най-големият връх на Атон е гладък, бяло мермерен, и ся издава като висока остовърха пирамида, темето на която съставлява една площ, която е не повече от 12 квадратни аршини. От тая площ ся простират големи стръмнини надолу, особено от северната страна. По тези стръмнини, из мънечките разпукнатини на мермерът, никне неувядаемият цвят. Най-бедните келиоти, които ги не е страх от смърт, събират този цвят за продаване. Отиват тъй обикновено на партии по няколко души, и заедно ся качерят по стръмнините, като ся надвисват с въжета над пропастта. Като вярват, че без волята Божия няма да умрат, ся одързостяват на страшни подвиги: скачат връх камъне, които едва ся държат над бездната, залавят ся за сухи корени и пр. Много пъти им минува благополучно, но понякога от несъгледване, или от излишна самонадеяност, бедният ся откопчва и заедно с добивът ся изчезва в пропастта. До дето бях на Св. Гора случиха ся три нещастни случаи, от които последний, впрочем, неочаквано ся преобърна на чудо. Един от келиотите ся откопчил от северната стръмнина и после намерили от него само китката на ръката му и калимавката; други пред очите на другарите си като ся откопчил от стръмнината, натъкнал ся на един остро издаден камък, тъй щото даже не било възможно да ся снеме от там трупът на нещастният, и той дълго време стърчал пред вид на сички, като знак за предпазливост на другите. Третият, паднал до самото дъно на пропастта, и – остана жив. За това чудо, аз чух с еднакви подробности от мнозина светогорци, които сами ся чудеха на това. Този калугер, роден българин, с двамата си другари, събирал цветя около самият връх на Гората и като някак подлътнъл на един гладък камък, изгубил равновесие и полетял надолу в бездната. Когато хвърчал, той ся закачил с поясът си на един издаден камък и повиснал. Надежда оживила българинът, и той наченал да търси място да си опре краката, и после да поиска от другарите си да му спуснат въже, но едва ся опрел малко, поясът му ся откачил и нещастният пак полетял надолу. При самото дъно на бездната, нему ся закачило джубето за един трън, и от там вече, той сам си скочил на земята и си счупил и двата крака. Между това, другарите му, по обичаят, като ся помолили на броениците, за упокой на погиналий, предпазливо ся спуснали на дъното на пропастта да търсят кокалите му и да земат събраните му цветя – гледат, той седи под едно дърво, обезумял от страх. Сега този българин служи за предмет на всеобщо удивление на Св. Гора. Той самичък едвам вярва на паданието и спасението си; но оттогава насам той ся е заклел да събира цветя.

Връх Атон

Сяка година гинат по няколко калугери, кои ходят да събират цветя. Но тези поучителни примери не вразумяват дързостливите, доста спокойно гледат те на тая гибел и неустрашимо ся катерят по ония същите стръмнини, от които не една и не две калимавки са ся събаряли в пропастта. Даже цената на цветята, при сичката трудност в добиването им, е твърде евтина, доста ниска: едно топче от 10 цветеца ся дава за 30 пари.

Един път, когато купувах такива цветя, аз ся разговорих с калугеринът, който повече от 10 години ги продаваше. Той с пълно равнодушие ми разказваше за смъртните случки на мнозина от своите познайници и само непрекъснато ся кръстеше за упокой на душите им.

– Ами че, подир тия, вас не ви ли е страх? –попитах го.

– Тука не трябва да ся боиш, защото ще ся уплашиш, и тогава си изгубен. Трябва да помниш, че ако без Божията воля не погинва нито един косъм от главата ни, то как ще ся изгуби калугерът? Бог не допуща на човека да умре, ако той има непростени грехове. На че българинът не погина, макар и да ся подхлъзна; ще рече, че неговите грехове не са простени още сичките. Та и с що да ся прехранваме, ако не от цветята? Десят години поред ся храня само от тях.

– То ще рече, привикнал си?

– Тука никога не можеш да привикнеш, никога не можеш да ся надяваш на себе си. Ето ти моят старец: двайсет години наред събира цветя и се пак миналата година погина, а пък аз може би ще погина тая година. Впрочем аз самиси не ходя.

От тези думи може да ся види, какви отшелници повечето ся занимават със събирание на цветята Богородични.

Състояние на науките в Св. Гора

Още в онова време, когато религиозните въпроси са били в силата си, когато помежду източното калугерство са ся намирали много даровити учени и духовната литература цъфтяла, мнозина от миряните, като ся постригвали в Св. Гора донасяли с себе си из мир изрядни количества от ръкописи, които, подир смъртта на владетелите им, минували в вечна собственост на манастирите и светогорските скитове. И тъй, от тия приобретения и местни литературни трудове, в секи манастир и скит ся образували доста значителни библиотеки, които в сегашно време съставят най-хубавото украшение на Атон и неговата драгоценност за науката. В тези библиотеки е запазена сичката ученост на християнска Византия, има много редки ръкописи и деловни актове, кои до сега никога не са ся печатали, подробното изследване на които ни запознава с животът на старите гърци и науката им. Ний няма да разгледваме тука съдържанието и съставът на ръкописите, а ще хвърлим един бърз поглед върху това, как се отнася към тая ученост съвременното ни светогорско калугерство. Подир византийското падание, гръцката ученост наченала твърде скоро да изчезва. Св. Гора малко по малко наченала да ся пълни с невежи, които гледали на книгите, кои ся вардели в библиотеките, като на стар, безполезен помет, и мислели, какво по-сгодно, практическо употребление, да направят от него. Калугерите наченали с откъслеците на фиолантите да залепят разбитите стъкла на прозорците, да ги употребяват за залепяне на различни вещи и за подвързия на нови книги.

Много пъти, като не намирахме в ръкописите първите им листове, ний питахме библиотекарите де ся дянаха тия листове и получавахме наивен отговор, че навярно са ги изяли рибите. Издири ся, че някой си щастлив рибар, изнамерил, че рибата много скоро дърпа пергаментът и наченал да закачва на въдицата си късче от пергамент. От това ся възползвали почти всичките светогорски рибари и дълго време хранили рибата с учените трудове на Византия. Между ръкописите ся погинали и в манастирските междуособици, когато гърците, като са завладявали някой манастир, изгаряли и закопавали в земята библиотеката му, за да не останат никакви дири от първите манастирски владетели. Едва в последно време, когато учените-пътешественици наченали да търсят ръкописите и да дават за тях големи цени, светогорците ся усетили най-после, че тези ръкописи трябва да ся вардят и си поставили даже и библиотекари, които в вид на послушание, задължили да съглядват пътешествениците да не крадат и развалят книгите. (Връх първите страници на ръкописите, обикновено ся написва страшно проклятие връх ония, които дръзнат да ги откраднат. При сичко това, някои археологи се пак крали книгите или ся изрязвали от тях картинките и някои забележителни места от текста.)

Изпърво отците ся чудили тези парцали защо занимават европейците, когато има нови книги печатани и хубаво подвързани; но после, тях ги обзел панически страх, щото да не би в тия парцали да ся намери нещо, което да хвърли подозрение връх Гърция и даже връх Света Гора. Под влиянието на този страх, отците изеднаж възвърнали работата на друга страна, и тъй скътали древностите си, щото сега не секи археолог може да ги намери...

Сега в по-голямата част от светогорските манастири има две библиотеки: открита и скрита. В първата пущат сички, които би пожелали, но там няма нищо забележително: за вид само са избрани няколко негодни печатни книги и ръкописи, които не струват нищо. А в скритата библиотека пущат само лица, кои са за вярване и то подир продължителни отказвания и извинения, но затова пък тука са събрани сичките книжевни богатства на манастирът. Скритите книгопазилища ся намират или в подници, в църковните сводове и там, зад яките врата, в калът и мокротата малко по-малко гние византийската ученост. Аз видях тия скрити библиотеки и ся почудих на оная немарливост, с която калугерите държат книгите си. Едвам що ся отворят заветните врата, и ето от там духа на мухъл, като от гроб; вътре повечето е тъмно, и само когато човек ся вгледа, може да различи до стените големите дулапи и полици с книги, а понякога просто купове от книги, нахвърлени като измет из кюшетата. Полиците, покрити с паяжини и мъх. Когато пътешественикът седне и библиотекарят начене без церемония да сваля пред него книгите из дулапите, подига ся прах, разпръскват ся старите листове на книгите и милиарди насекоми и паяци уплашени бягат по различни страни. Сичките ръкописи са изкъсани, изгризани от мишките и рибите; в тях на стада ся въдят различни насекоми, даже червеи, – ами пък кал колко е!... В някои манастири има каталози, неизвестно от кого и кога съставени, но не трябва да ся хваща вяра на тия каталози: те ся съставени само по най-първите заглавия на книгите, тогава кога често наедно са подвързани няколко ръкописи от разнородно съдържание, които от това и не влазят в каталогът. За да намериш нещо забележително, трябва самичък да разгледаш сички ръкописи, но трябва човек да има много търпение и любов към древностите, щото по няколко часа наред да седи и да ся рови из тези катакомби. Най-добрите в Св. Гора библиотеки, по чистотата и наредата си, ся намират в Есфигмен, Русик, Зограф и Хилендар; по богатството на ръкописите си – в Ватопед, Ивер и Лавра.

Калугерите не четат тези ръкописи, както от това, че малко ги интересува четението въобще, тъй и от това, че не могат да разбират старите писма. Когато библиотекарят, кой обикновено ся избира измежду учените, толкоз малко разбира ръкописите, ами другите братя от що разбират? Подир това не е за чудене дето братята гледат на библиотеките си като на стар боклук.

Също така неприятелски постъпват на Св. Гора и с другите остатъци от старо време. От езическите времена още тука са ся увардили няколко саркофага и изваяния, кои са интересни за любителите на древностите; като скрили саркофагите в дълбочините на подниците си, калугерите старателно уничтожили изсечените върху тях фигури и на мястото има нацапали кръстове.

Изобщо в Св. Гора е доста забележително недостатъкът от хора колко годе образовани. Има хора начетени и добре запознати с богословските науки, особено между манастирските даскали, но те са твърде малко. А било е време, когато Атон е мечтаял да разпространи просвещението и връх околните страни. (...)

Руините на Атониадата

Даже преди няколко години, при Ватопедския манастир, ся мъчили да направят училище, макар и да не допуща канонът малки деца в Света Гора и за тази цел са направили здание зад манастирските стени. Околните селяни, по поканването на братята, наченали да донасят там синовете и внуковете си и учението ся наченало по малко. Но по случай на неприятни истории и кавги, родителите били принудени да дръпнат децата си назад от Света Гора. Наскоро училището изгоряло и до сега ся видят развалините му пред манастирът, като за вечен укор. Бог знае какви деятели щеше да даде то на светът.

На място това отскоро в Карея е отворено друго училище за калугерите. Зданието му е голямо и хубаво разрисовано и има преподаватели кои си знаят работата и кои нарочно са повикани из Атина. В това училище ся учат до 30 млади калугери на различни богословски науки и даже латински и французки езици, навярно за това, щото при случай, да държат догматически препирни с католиците. Чрез тях Св. Гора ся надее да покаже на еретический мир силата си и като свършат науките си, изпраща ги в различни епархии като апостоли на православието. Но такива хора, казвам, са твърде малко, а по-многото обитатели на Света Гора ся намират в онова блажено състояние на незнанието, в което ся намират само младенците, кои не са вкусили още словесното мляко. Това младенческо незнание състои, както ся види, в самий принцип на светогорското подвижничество, както читателят вече е забележил из предидущите глави. Колко пъти съм чувал такива възклицания, изработени от многогодишен светогорски опит: „В мирското знание няма спасение! Мирските науки не водят към добро! Защото ний ще изпитваме Божиите съдби? Той самичък знае законите на мир, и ний ли слабите ще ся сравним с него в знанията? А пък, ако ли качливийят ум начени да ся страми към знание, дяволът тос-час наченва да та изкушава с гордост, и в сърцето на грешникът, малко по малко, отслабва смирението пред непостижимата за нас сила Божия...“.

В силата на такива принципи, калугерите намръщено гледат на науките въобще и на мирските особено, и ся мъчат да запазят младенческото си незнание. Следствие на това незнание е, сякогашний суеверен страх и суеверното тълкувание на най-обикновените явления в природата. Сичко, кое от първи поглед е непонятно, у тях ся обяснява чрез действието на силата: или благодатна – Бог, или враждебна – сатана, който действа по Божие попущение. Случи ли ся замлетресение или гръмотевица, ето ти че манастирските камбани наченат да ся дрънкат и подтикват братята да ся молят, за да мине нещастието и да не докачи тяхната обител. Появят ли ся гъсеници или някоя болест по лозята, калугерите ся събират и четат от требникът заклинанията на св.Трифон, щото Господ да прати връх гъсениците ангелът си, с огън да ги пропъди в място безлюдно и безплодно... Ако ли пък някое събитие колко годе излазя из родът на обикновението, то Св. Гора съвсем ся шашардисва и не знае, какво да прави в такъв случай. Преди няколко години в Св. Гора ся отбила, побягнала отнейде си, една камила и много време ся разхождала по Гората. От това нещо, няма нищо страшно, но ням от що, калугерите ги нападнал панически страх; в появяването на такъв необикновен пътешественик, те видели грозно предзнаменование, видели въплътената нечиста сила, и секи манастир със страх и треперене чакал приближаването на камилата. Едвам що нейде ся покаже, нея я бият и пъдят по-нататък, а братята падали в униние и чакали различни нещастия. Действително, подир това събитие, като нарочно, в Лаврата ся съборили арките на вратата, а Кутлумуш изгорял само от това, че камилата, когато минувала край манастирът, погледнала на него някак си загатливо. Не зная какво би предприели за по-нататък калугерите, ако не би дошел сам си стопанинът на камилата да си я земе.

Манастирът Кутлумуш

Много гюрултия и суеверен страх причини голямата комета, която ся появи в 1858 година. При това, ще подложа тука един от многото фактове, кой ще даде понятие за наивността и незнанието на светогорските братя. Самоварът (съд в който ся възварява вода за чай), в някои из кюшетата на Св. Гора, и до сега служи като предмет за чудене, а тръбата на самоварът – още повече, особено като тя е нашарена. О.Лукиан като слушаше един път бъбренията на гърците за кометата, намисли да ся подиграе с тях. Той посред пладне изпъчи тръбата на самоварът към небето, като телескоп, и гледаше с внимание към нея.

– Какво гледаш, отче? Пита един грък калугер.

– Гледам кометата, отговори той положително.

– А че денем може ли ся види?

– В тръбата ся гледа по-добре, отколкото нощем; можеш да прочетеш даже надписът, кой е на опашката й.

Калугерът ся помоли да погледа. То ся знае Лукиан ся съгласи.

– Е? Видиш ли? Попита го той.

– Не още.

– Ех, брате, види ся, ти много си грешен, а който е грешен тука нищо не може да види. Дай ми тръбата.

– Почакай, отече,малко още да погледам, може ще видя, издума той със страх и продължаваше вторачено да гледа в тръбата.

Наскоро ся събра доста голяма навалица от любопитни, и при сичко че о.Лукиан им обяви че ся е пошегувал, но се пак тръбата на самоварът минуваше из ръка в ръка додето ся мръкна.

Случваше ми ся, понякога да приказвам с калугерите, дето са светогорските учители, за електричеството, галванизмът, машините, и другите открития в науките, но калугерите или съвсем не признаваха фактовете, или направо съгледваха в тях демонска сила. Мене ми отговаряха, че „нито в св.Писание, нито у св.отци на Църквата за това ни дума не е казано: тогава какво може да ся забележи в сичко това, ако не вражески изкушения?“ И повече не искаха да разговарят с мене. Един стогодишен старец-келиот, много време проживял на Св. Гора в уединение и блажено незнание. И той дочувал за някакви си параходи и железни пътища, дето наместо хора, работи парата и др.п., но старецът пропущал през ушите си тези слухове и само ся подсмивал под мустак. „Тука действа нечиста сила, казвал той на учениците си – и тя няма да доближи до Св. Гора, помнете ми думата!“ Но, ето ти, един ден, учениците му казват, че старческата дума ся не сбъднала, а параходите благополучно идат при Русик и даже донасят богомолци. – А че покажете ми тези параходи, продумал смаяният старец, и ся решил тоз път да остави дългото си уединение и ся упътил към морето. Когато дошъл параходът, старецът го зели и извели подръка на гората, отдето ся виждало пристанището на Русик, и от горната височина, като новий Моисей, видял той частичка от обетований мир. Видял той, как ся доближил параходът, как го посрещнали и изпратили тържествено (а при това параходът ся не разсипал и не изчезнал) как после той тихо и горделиво избиколил Св. Гора и ся скрил далеч в горизонтът. Старецът изумен, клюмнал с глава.

– Видя ли, отче, чудото?... попитали го учениците

– Водете ма у дома! Отговорил той намръщено. – Сега аз трябва само да умра; няма вече какво да видя.

Види ся, твърде много го е поразило това събитие, и съзнанието за силата на науката, неволно ся вмъкнало в остарялата му душа...

Също такива екземпляри на незнание и наивно любопитство, ся срещат и между сановните калугери, кои съставят манастирската власт, само у тях то има чорбаджийски, началнически блясък.

(...)

Когато археолозите, кои дохождат в Св. Гора, обърнаха внимание на светогорските древности и убедиха калугерите, че колкото повече ся намират в манастирите Византийски древности, толкози по много чест има той, тогава старците с око наченаха да определят древността на зданията си и да съставят по предание историята на Св. Гора и манастирите й. Наченали ся между тях препирни: чия обител е по-стара, кой е бил основателят й и пр. Хронологията и историята ся завъртели в калугерските ръце, събитията ся изказвали в чудеса, и сега, не дай Боже някому да повярва на калугерските дрънканици за произхождението и историята на светогорските обители. Излязва, че сички почти манастири са направени, ако не при Константин Велики, то малко подир него; сяка вещ ся украсила с легенда, една от друга по-стара; един калугер даже ма уверяваше, че основата на Протатския събор в Карея, е турила сама Св.Богородица, макар този храм от самото си основание да празнува денят на Успение. Като слушах тези калугерски дрънканици, аз питах понякога: а че как е то тъй, братя, според хронологията ся оказва, че еди кой си калугер е живял у вас 200 години, или че патриархът, който е освещавал храмът ви, е бил в него време едвам на три години от рождението си?

(...)

В някои от манастирите ся получават гръцките вестници из Цариград и Атина, но тези вестници, из политически видове, ги чете само манастирското началство, за да узнае, дали ся предвижда някоя опасност за някоя държава и какви мерки да ся предприемат. Книги от духовно съдържание, освен църковните – богослужебните – също така нарядко ся намират у калугерите: киновиатите нямат право да има книги, както въобще и сяка собственост, а калугерите от другите общини ги е страх да четат богословски книги, за да не паднат в изкушение и да не дадат на главата си възможност да ся вдълбочава в тайните на Божиите премудрости. Освен това не струва сам си да ровиш за разяснения на различните съмнения, когато на тия съчинения е длъжен духовникът манастирският даскал да даде отговор. За назидание, калугерите четат само чети-минеите и жизнеописанията на различни светии, за да ги имат за образци на себе си. При такъв порядък на работите не е за чудене, дето мнозина забравят даже онова, което са успели да узнаят в мир. Подир това отшелникът туря съвършено запретяване на дързостните си мисли, и сичко безропотно оставя да го знае само един Всеведущий Бог.

Близо при Иверский манастир в Св. Гора е една келия за луди, в която запират лудите калугери. Тя е направена отделно сама и е обраснала наоколо с гюрлюк и гъст лъст от маслини. Когато аз бях там, в нея имаше трима болни, които вардяше един страж – калугер. Като ся разхождах по околностите на Ивер, аз честно ся вгледвах на тая келия, без да предполагам, че там са скрити толкози мъчителни страдания; но един път, един от иверските проестоси ми обясни назначението на келията и ма повика даже да я разгледам. Още преди да доближим келията, ний чухме страшни викове и плач...

– Това ще е? Попитах аз сподирникът си.

– Това е – един български калугер пищи, навярно го бият. Флегматически отговори проестосът.

– Ами защо го бият?

– Навярно за работа. На тях другояче не можеш подейства.

Мен ма побиха тръпки.

Влязохме. В келията е толкози тъмно, щото трябва да вървиш пипнешком. Проестосът за да не ся спъне, заповяда да отворят съвсем вратата; и само тогава аз можах да разгледам печалната вътрешност на келията. Представете си един дълъг и тесен хаят, на когото от двете страни са пробити малки дупки-прозорчета с железни пръчки, а зад тия прозорци ся намират постоянно заключени врата, през които пущат болните в тъмницата, а в ъгълът е направено място за стражарът. В келията е хладно и мокро. От най-близкият до вратата прозорец ся чуваше мъчително пищене. Аз погледнах през прозорецът и разгледах фигурата на българинът. Той беше съвършено гол и трепереше от студ (работата беше през декември). Посинялото му тяло тръпчиво ся прилепяше до прозорецът, сълзите му течаха като из ведро, и той, то с молба, то с заплашвания ся молеше за хляб, оплакваше ся, че умира от глад. Стражарът мълчеше, спокойно седеше връх един кютук и не обръщаше никакво внимание на тия викове.

– Защо не му дадохте да яде? Попитах аз.

– Никога не можеш го нахрани, той от това е полудял, че умира от глад.

– Хляб! – пищеше българинът. Ради Христа, съжалете ся, отци! Три дена нищичко не съм ял... Цял живот не съм ял...

– Дай му, отче!

Стражарът по неволя влезе в стаята си, изнесе от там един къс от присинясал хляб и си пъхна ръката през прозорецът. Българинът мигновено млъкна, поиска разрешение от проестосът и с жадност начена да гълта тая кора хляб, като го мокреше със сълзите си... Тежко беше да гледа човек на тия мъки. „Дали е барем луд?“, премина и през умът неволно, като гледах изтощялото лице на страдалецът, защото в това лице ся съгледваше нещо добро, симпатично. „А може би, той е бил цял аскет, и като ся постоянно изнурявал от глад, най-после е полудял връх тая мисъл?“

– Защо няма дрешки? Попитах аз пак. Я погледнете, той цял е посинял от студ; а сега е зима.

– А че няма, той чувства нещо?... той е луд! Е, че оставете го! По-добре погледнете на този калугер.

– Аз надникнах в другият прозорец и в тъмнината разгледах побелялата фигура на един старец, който едвам беше покрит с някакви си парцали. Той тихо ся молеше, и на място броеници, прехвърляше тежките вериги, с които беше окован в таванът. Писъкът на българинът по видимому, и колко го не безпокоеше; навярно болните вече са успели да свикнат с него.

– Става вече осем години седи в вериги, продума проестосът.

– Защо?

– Луд е.

Други, трети болен, спеше вързан по ръцете и краката.

– Навярно вашите луди твърде буйстват, когато вий ги държите в такива тъмници.

– То ся знае! С тях каквото щеш прави, нищо не разбират, като че не ся и хора... А де да излезем от тука на въздух, тука ся задавя човек... Продума проестосът и ма извади навън.

– Анатема! Изкрещя подире му българинът, но проестосът само ся усмихна, обърна ся към мене и рече ми: „сега вече сами видите, че той е луд?..“

– Видя! – отговорих аз

Грустно впечатление ми направи тази разходка и дълго време още звънтяха в ушите ми виковете и проклятията на българинът.

Близо до тая келия е направена и друга – за прокажените. Туй ся онези нещастници, които още в мир, като получили заразата и отхвърлени от обществото, решили щото останалите дни на отровений си живот, да прекарат в уединение и молитва на пустинний Атон. Келията им е в непроходима пустиня, настрани от сички пътища и местните жители отдалече заобикалят тази келия, защото ги е страх от заразата. Храна им носят калугерите от Ивер, и я оставят на условено място, от дето си я земат вече сами болните. Как живеят там, в тези пущинаци и колко са – не зная.

ЕПИЛОГ

В първите глави казахме, че много борба трябва да прекара калугерът в Св. Гора, а особено онзи, който е привързан към мир, и че тази тежка борба или преди време закарва отшелникът в гроб, или като умъртвява, една подир друга, сичките му човешки сили, преобръща го на жив труп, на същество отвлечено от земята и нейните интереси. Трудна е тази борба, но тя има особен религиозен смисъл; мрачната забикулка на калугерский живот и невъзможността да удовлетворява човешките си потребности служат му за щастие, защото помагат за достигане известната цел. Но как може да живее при такива условия човек, който що годя е развит и не е свързан с калугерската клетва? Как може да живее тука мирянинът, на когото грешната натура търси общечовешки живот, когото многото въпроси и желания го мъчат, и не могат да ся удовлетворят на Св. Гора?... То ся знае, онзи мирянин, който разполага със себе си свободно, рядко остава тука за дълго време; но случват се различни нравствени обязателства, които не позволяват да оставиш Св. Гора по-напред от определеното време, и животът на такъв човек, особено ако той е още млад, не е живот, а мъка и на тая мъка са обречени сички мисионери, които понякога са длъжни да останат тука за няколко години.

Св. Гора служи като място на заточение за престъпниците; и местните епископи, навярно сами добре разбират значението на Св. Гора, защото изпращат тука, на църковно покаяние, миряните, които са сгрешили. Наказание тежко, но съвсем безполезно, защото то никога не достига целта си.

Един път, когато ся разхождах по крайбрежието на Ивер, аз срещнах такъв заточен. Сух и кахърен сидеше той връх един камък близо при водата и гледаше на далеч един едва виден бряг от отечеството си. Студено ма изгледа той изпърво, но види ся, забележи в мен нещо другарско и ся разхортува. Той свършил Атинский университет, и наскоро подир това бил заточен в Св. Гора, защото ся сопнал на местния си архиерей. Горчиво ми ся оплакваше той от положението си и в жалбата му ся чуваше ту безсилна злоба, ту безнадеждно мъртвяше отчаяние.

– Ами вий на заточение ли сте? Попита ма той.

– Не; мене ма задържат тука беглишки (казенньi) работи, които трябва да свърша.

– И вий от добрата си воля додохте тук?

– Да, но аз изпреди не знаях Св. Гора.

– А аз я знаях добре, но се пак додох... Ще ли си отида от тука – не зная, но чувствам, че от ден на ден изгубвам силите си. Обичах аз някога си прочитанието, музиката, разговорите, обичах обществото, а тука сичко е проклято, сички гледат на мене диво и като на луд ми казват да ся кая. Аз бих ся покаял ако да бяха мя пуснали от тука подир като ся покая, а то не, казват не бивало!... Вярвате ли, че мен понякога ма е страх да не полудея; случват ся минути, когато съм готов да наложа ръка върху си и ще наложа, чини ми ся, сили вече нямам.

– Дълго ли време още ще бъдете тука?

– Още една и половин година. Шега ли е? Мога ли доживя? Те казват, че ми е мъчно за отечеството – лъжат; това е ясен протест на човешката натура против такъв живот, глад на умът и сърцето от недостатък на знания и чувство.. А пък младините ми няма да ся върнат!... Ако да знаяхте доколко аз ги мразя: готов съм да ги разкъсам.

– Та защо? – Забележих аз. – Те не са виновати. Повечето от отшелниците искрено вярват, изпълват си дългът с съзнание и ся мъчат повече от нас, тъй щото понякога и мене е мъчно да гледам на борбата им. Тях ли трябва да обвиняваме?...

– Мене от това не ми е по-леко.

– Но аз и не мисля да ви утешавам.

– Извинете ме, прекъсна мя той, и бърже ся издигна. – Аз сички и секиго вече мразя, моля ви гледайте на мене като на луд човек. А пък аз и наистина съм луд.

Какво ся случи изпосле с него – не зная.

Познавах аз още един млад художник. Дошел той в Св. Гора пъргав, здрав, пълен от различни надежди, и като художник, доста мечтателен. Без кахър, с смях ми разказваше той за пътните си приключения, предполагаше да снема видове от Св. Гора и да ги издава, горещо мечтаяше той за светла бъдещност. Подир четири месяца ний пак ся срещнахме – забележих, че бе помършавел и пожълтел, в него ся появи някаква си лоша замисленост.

– Е, дип, скоро ви изкастри Св. Гора, рекох му аз.

– Да, въздухът е лош тука, отговори той. Но, не на шега, мене Св. Гора ма занимава, тука има много любопитни и непонятни работи.

– Ами рисованията ви?

– Вървят по-малко.

– Ще ги издавате ли?

– Не, аз тъй, за себе си само... А че няма кога, да кажа право то, работа имам много, а когато имам свободно време, ходя на църква с братята. Мен ми харесват службите.

– Ми калугерите?

– Между тях има много фанатици, но има и велики хора.

Художникът начена да ми разказва за новите си запознанства; в разговорите му нямаше вече първата живост: в тях прогледваше мрачен светогорски отпечатък. Преди да си тръгна, аз още един път го срещнах, и в този скитник-скелет, едва узнах първий дързостлив юноша. Аз му напомних за първата ни среща. Той излеко ся усмихна, но нищо не отговори.

– Вам навярно много мъчно ще ви е тука? – попитах аз.

– Защо вий тъй мислите?

– Е, чи от това, защото много сте изсъхнали: лице нямате вече.

– То е нищо. Напротив, мене ми е весело... всъщност съм много спокоен.

– Може би мислите да станете калугерин?

– Не зная. То не зависи от мен.

– Ами от кого?

– Чудно питане: разумява ся – от Бога.

Ний ся разделихме твърде студено и от тогава аз не го срещнах. Зная само, че той ся не върна в мир заедно с другарите си. Той вече може би да е получил велика схима, а може би младите му кокали ся търкалят в манастирската гробница и са ся смесили с калугерските кокали...

На мечтателните, впечатлителните натури, Атон скоро налага отпечатъкът си; в него има някаква си особена, втягивающа сила, срещу която не е лесно да ся бориш. Като стъпи в тоя мир на изкушенията, човек, що годе образован, и който няма призвание на калугерство, изпърво ся ожесточава, кастри Св. Гора и бърза да свърши тука работите си, за да си иде по-скоро; после го напада униние и отчаяние, и най-после болестна апатия към сичко, кое ся върши наоколо му. Нему му тегне светогорският живот, а между това, без той да забележи, постепенно ся вмъква в тоя живот: на него наченва да напада неопределена тревога, появяват ся мисли, кои рядко са го безпокоили в мир, и подир това, ся изменява първий му поглед връх мир, вдървеняват ся първите интереси. Някой ако ся и съвземе в това време, но вече е късно: сили му не постигат за мирски живот...

(...)

Додето е в мир, секи християнин ся надее да сполучи рай, а не ад, но това не му бърка да живее, както живеят сички: религията у сички народи служи за утешение и отрада в животът; но на Св. Гора мирянинът узнава, че религията трябва да ся разбира друго яче, че много, кое той изпърво не е считал за грях, тука ся нарича престъпление, с една дума, тука ся разгледва и осъжда сяка стъпка на мирянинът, тъй щото и на дело мислите му наченват да ся сплитат, страшно му става да ся върне в този многогрешен мир.

Мъчно е да си представиш онова тежко състояние, оная безизходна тоска, която изпитва тука мирянинът, който е доста привързан към мирските навици. Недостатъкът от питателна храна действа връх организмът му. Нему ся иска да живее, а наоколо сичко примряло и си бъбри за смърт, иска му ся да чете – няма що да чете, освен Богу-служебни книги; иска му ся да приказва, но наоколо му сичко мълчи или приказва не за това, което ся иска на душата. Та и с кого да приказва? Пустинниците–келиоти са мрачни и студени; те мразят мир и някак си странно приказват с миряните; в думите им ся чува жлъчкав упрек за нерадението на душата си; в вечно уединение, те са отвикнали от ласкава хортица. Киновиатите, като ся боят от изкушенията, мъчат ся да си не напомнюват за мирски работи, и ся боят да мислят за друго, освен за работите на спасението. Жителите от свободните манастири също така са отвикнали да мислят; с тях трябва да разговаряш излеко и ако знаеш как; някой и ще ся разхортува, но тоз час ще забележиш, че той друго мисли. Манастирското началство всецяло е занято с интересите на братята и ся разговаря само за работите и нуждите на манастирите си, а подобни разговори омръзват твърде скоро... Остава само едно – да ся наслаждаваш на светогорската природа, наслаждание, то ся знае, велико, но то също така изгубва прелестите си, когато няма с кого да го разделяш... Освен това, и самите разходки по Св. Гора имат свой особен, пуститен характер. Разхождаш ся по главните пътища и никога никого не срещаш; белки ще срещнеш някой беден келиот, с торба на рамото, който отива на бдение в манастирът: мимоходом, той изниско ще ся поклони и ще прошушне неизменното си: „Благослови!“ – „Бог да та благослови!“, ще му отговориш според обичая, ще си замине той и с него наедно, нам-къде, ще ся скрие пак светогорский живот. Наоколо пусто, беззвучно, сама природата като че ли е примряла от разгорещений въздух; ни едно листце, ни една тревица ся не помръдва, като че сичко това е изляно из стъкло и восък. Денем светогорската природа е също така мъртва, както и нейните обитатели. Върнеш ся подир такава разходка в келията си и по неволя тоска заяде душата ти...

Няколко пъти ми ся случва да ся заседявам в келията си, да работя сам-самичък и по няколко дена да не чувам почти ни един жив звук. Странно действа на човека това продължително безмълвие. Главата работи безсъзнателно, фантазията ся разиграва, явно видиш нещо, изгубва ся най-после увереността в собственото ти съществуване и в такова състояние лесно можеш да достигнеш до пълни халюцинации и да полудееш. Ще ли ми повярват, че аз нарочно приказвах с сам себе си, за да не забравя да хортувам. Понякога, доде ти наум родината, покараш с половин глас някоя жаловита песен; гледаш нечакано ся отваря вратата и ся показва един от старците.

– Що пееш, синко? Попита тя той и въздъхне.

– Нам от какво ми стана мъчно, отче; пея, което ми доде наум.

– Някакви молитви ли?

– Не.

– Грехота е; трябва да ся пеят само различни славословия. Има много молитви добри.

– Е, че какви да пея, например?

– Та пей „Господи помилуй!“, добра молитва е.

– А че аз не съм калугер, отче.

– А ти живееш с калугерите, братята слушат и ся съблазняват. Не, не, у нас песни ся не пеят.

(...)

Мъчително е и това, че не знаеш, как да ся държиш в отношение към старците, за да не извикаш от страната им някакъв упрек или нравоучение. Сички аскети, с суровата си строгост и подозрителност, внушават някакъв си неволен страх; страх та е да приказваш с тях, защото не знаеш, за какво именно да приказваш. Но някога, като приказваш с някой аскет, забравиш ся, отстъпиш от вечно-почтителната си, пасивна роля, и попиташ за нещо откровено: а старецът, в отговор на това, или ще ти каже да прочетеш някое житие, или нищо няма да ти каже, а ще въздъхне само; но този оскърбителен въздъх изведнъж ще тя повее с студенина и откровената ти дума, сама по себе ще примре на езикът ти.

(...)

Има и между калугерите хора симпатични, особено между младите, които още не са сварили да преработят натурите си. Като изпитват тежка борба с мирските привязаности, те добре разбират състоянието на мирянинът, кой живее по неволя на Св. Гора и гледат на него с топло участие. С тях може понякога да ся похортува искрено, като ся стараеш, по възможност да избягваш такива въпроси, които ги вкарват в изкушение. На умът ми е един тежък вечер на Св. Гора, наскоро преди да тръгна за в мир. Беше най-силно ми дотегнало, и като не знаях какво да сторя с главата си, аз работях в келията си и влезе при мен о.Анатолий, един от приятелите ми в Русик. Той мя извика на откровеност и аз му изказах всичко кое ся беше насъбрало в сърцето ми.

– Да. Рече той най-после. Сега аз ясно гледам душата ви. Вий сега изпитвате същото, което най-напред изпитва почти секи калугер в Св. Гора. Размислете сега добре положението си! Сега над вас силно работят дяволите и искат да запушат гласът на ваший ангел-хранител.

– Ами що да сторя, за да не работят дяволите? Научете ма!

– Трябва да гоните от себе си мирските помисли и да ся молите. С какво ви мами мирът? Напомнете си само вий тази вечна суета, мюзеверлъци, лъжи, вечно лицемерие и разврат; напомнете си, че вий не знаете още сички мирски подлости, че вий още почти не сте живели в мир, и че ще доде време на горчиво разкаяние. Погледнете пък сега на наший живот: как е тихо тука; безметежно; какво яко братство и любов между калугерите. Помислете си. Погледнете връх мир от истинска точка зрения!...

При това о.Анатолий жлъчкаво ми разказа няколко кални фактове из мирский живот, фактове отвратителни и печални, за които наистина беше приятно да си напомниш, че си в Св. Гора.

(...)

– Да не ви е страх от калугерски трудове, начена той пак: големи подвиги ся не изискват. Ний имаме обещано, че Бог ще ни помилва и за това само, че ний сме съединили орисаното си с орисаното на Св. Гора, че ний сме възненавидели мир.

– А че и вам доскоро ви беше мъчно за мир?

– Та що от това, мене и сега понякога ми е мъчно, но това е изкушение, без което калугерът не може да бъде такъв.

– Когато е тъй, който иска да ся спаси, непременно трябва да иде на Св. Гора?

– Това го не казвам, но е по-добре да ся предпочете вярното спасение от съмнителното. Нам ся не иска щото вий да погинете, ний сички много ви обичаме и от това ся боим за душата ви. Та и как може да знаете: може би, Бог нарочно ви е довел тука за да ся спасите; може би той даже ще ви накаже, ако оставите Св. Гора.

– Вий ма заплашвате?

– Божиите съдби са незнайни. Кой знае какво ще ся случи? Може да ся удавите или ще умрете по пътът, когато тръгнете от тука, може би вас ви чакат в животът страшни нещастия! Не е ли по-добре да ся покорите на гласът на съвестта. Решавайте! Няма да избегнете онова, което ви е присъдено...

– Аз съм твърде много привързан към мир; имам велики обязаности...

– Сичко това Бог ще нареди, само пожелайте.

– А че как ще стане това?

– Ето как. Старците ще пишат на роднините ви, че вий сте умрели тук. То ся знае, вас ще ви изключат от списъците на живите хора, ний ще унищожим документите ви тука, и тъй вий изеднъж ще свършите с мир. Решавайте по-скоро: сутре старците ще напишат за у вас.

Страх ма съвзе, студен пот ся показа по телото ми от тази близка възможност да умра за мир. Тогава, ако би даже и да исках да ся върна, никой не щеше да ма припознае у дома; не щяха да ма приемат в мир.

– Не, ради Бога, не! Продумах аз с страх и още по-силно ма повлече нещо си към мир.

– Пак демонът ви завладе! Горчиво каза о. Анатолий.

Не зная, до де щехме да я изкараме, ако би в това време не влезеше съседът ми на келията, един йеромонах.

– Що е от вас това, братя, дето тъй дълго време празнословите? Ей сега ще чукат за канонът.

– Е чи на, на Н. А. му е се мъчно за в мир, отговори о.Анатолий.

– Чини ми ся няма защо да тъжи. Подир една неделя нали си отивате?

– Без друго.

– Чини ми ся в сряда параходът ще доде; има ли защо да ви е мъчно?

– А може би, той ще стане и калугер.

– Тъй ли? Истина ли е?

– Не, не може да бъде, отговорих аз.

– Туй е тя, та и не е за вас. Калугерството е добра, но мъчна работа. Според мене, когато вас, додето сте още мирски, ви ядат изкушенията, то вий никога не можете стана калугерин. Трябва, братко мой, да си ся родил калугер, а да стане такъв секи – не може. Туй е.

– Амин! Заключих аз.

Поклонническият кораб "Достойно ест" (2007)

Сега две-три думи за това, как оставих Св. Гора.

Идеше дъжд. Черни облаци от безконечна върволица ся тътряха по небето. И морето и небето ся сляха в една кална бурна маса. От сутринта още калугерите ся натрупаха в келията ми и заедно с мене чакаха параходът за да мя изпроводът. Разговорът не вървеше. Сички гледаха на мене, като че умирам вече и с мене никога вече няма да ся видят; нарядко ся чуваха съвети и внушения, как да ся боря с мирските прелести. Сянката на разговорът ни беше тъжна и сам аз не бях весел.

(...)

– Тичайте по-скоро! Параходът няма да ся бави; ето и калабалъците си отидоха.

– Ида! Отговорих аз, и признавам си, дъхът ми ся спря от някакво си безпокойство: види ся дирните светогорски уроци си дадоха екът в мене.

Сега чак ми доде наум, че като стъпих на параходната дъска, аз вече принадлежа на мир, а не на Св. Гора. Позяпах дали има някого от нашите и с радост сапикасах един светогорски пустинник, кой отиваше в Цариград. Той ся свил в един ъгъл и също така, като мене, диво ся озърташе.

– Как е, отче, попитах го като доближих до него: – това е вече мир.

– Аз се гледам като някое видение, отговори ми калугерът: чини ми ся, че това не са хора, а идоли!

– Да, идоли!............... Повторих подир него.

После изеднъж като че ли ми ся отвориха очите. – „дали пък наистина съм отвикнал вече от мир и ся преобърнах на аскет?“ помислих си и ся реших да вляза пак в камарата. Там с горещо вълнение приказваха пасажерите за великите преобразования, кои ся готвят в Русия, за гласний съд, за свободата на печатът, разказваха ся пресни новини из Лондон и Париж – а пък аз, като че съм дошел от онзи свят, жедно ся всушвах в тези сладки думи. „Мир“... пак ми мина през ухото, и като сянка някаква си, ми ся припомниха изтощените фигури на Сисоя и Антима, с тяхната вечна тъга...

Нашата поклонническа група на Иверската арсана, 148 години по-късно

Николай Александрович Благовещенски (1837–1889) – писател–етнограф. Завършва духовно училище и семинария в Санкт-Петербург. През 1858 г., като човек владеещ гръцки и художник, участва заедно с известния арх. Порфирий Успенский в експедиция на Изток. По време на експедицията създава около 400 рисунки. Поклоническите му пътеписи са публикувани в различни списания, а в самостоятелна книга излизат през 1871 г. (Среди богомольцев: Наблюдения и заметки во время путешествия по Востоку. Спб., 1871.) От 1864 г. Благовещенски става редактор на списание „Русское слово”.

Поместеният тук пътепис е по българския превод на първото издание на текста. Преводът от руски (Русчюк. Печатницата на Дунавската област 1871 г.) е на Димитър Поптенев Енчев (1841–1872) – роден в Енина, учи в Киев гимназия и в Историческия факултет, работи като учител в Габрово (1866–69) и Русе (1869–72), Търново (в Петропавловската семинария), Силистра (след 1872), където е кмет след Освобождението.

Предговорът на Д. Енчев към българското издание е озаглавен „Наместо предисловие” и гласи:

“Настоящето преведено съчинение не щеше да види бял свят, ако да не беше мисълта, коя винаги ма е борила – да представя на народът си, че нашето духовенство, при сичките си недостатъци (кои сега вече народната ни йерархия ще поправи – разумява се), сякога е стояло много по-високо, и в морално и в веществено отношение, от гръцкий развратен клир, както ще видят сами читателите.

Мене ся иска, с издаването на това съчинение, не да прекъсна ходенето на еднородците си на поклонение по тия свети места, но да ги накарам да принасят там обещаните си жертви само на чисто българските ни народни манастири, на които посещението ще е полезно на народът ни и в игиеническо отношение.”