Света гора
Атон в българската култура и словесност

Лора Шумкова
докторант в НБУ, член на изследователския екип

Подстъпи към Атон

 

На Андрей Янев

Градината на Зограф

 

Българското ухо е свикнало да чува Атон така, както го е изпял Вазов – като “вдън горите атонски високи”, където “един монах тъмен, непознат и бледен” (но със странно пламтящ поглед), надмогва телесните несгоди и манастирския несговор, за да завърши епохалното си дело, след което “българският род история има и става народ”. Българското око е окалъпено от масовото образование и масовата култура да прокарва границите на Атон около Хилендар и Зограф, по-точно да ги очертава като контури на едно свещено българско пространство, в което Хилендар е само преддверие на Зограф – пространството, в което „Хилендарският монах” е съставил “Зографската чернова”, за да породи – или да прероди – националното самосъзнание. В това самосъзнание Зограф метонимично замества Атон, изтласквайки знанието, че на Атон българското не е въплътено само в Паисий, и, че на Света Гора българското, гръцкото или грузинското са подчинени и приобщени от една много по-мощна идентификация.

Дори сведен само до триъгълника Хилендар – Зограф – Паисий, Атон упражнява магнетично въздействие върху българското въображение – и индивидуално, и колективно. Това не е магнетизмът на митичната, преливаща от богатства и чудеса Индия, нито мистичната притегателна сила на Йерусалим и Светите земи. Онова, с което Атон – чрез Зограф – привлича, е копнежът по истински своето, убежището от менливостта на света, надеждата, че в основата на Хаоса все пак стои някакъв върховен, непроницаем за човеците Ред. Копнеж, убежище, надежда – тези определения на Атон се повтарят почти във всеки жест и всяко свидетелство за българската свързаност със Света Гора. Към тях, разбира се, можем да прибавяме и други – повече или по-малко популярни, конкретни или абстрактни, светски или религиозни, следващи традицията или стремящи се да се оттласнат от нея. Колкото и да са различни координатните системи обаче, в центъра им, поне на български, остава Зограф.

 

Пътници

 

Те тръгват към Света Гора, водени от вяра (чувство за религиозен дълг), изследователски интерес (не непременно научен) или туристическо любопитство (често примесено с различни дози патриотизъм). Мнозина от тях можем да наречем поклонници – хора, за които пътуването до Света Гора не е плод на спонтанно решение, а на вътрешна необходимост, често – дълго зрял копнеж. Малцина се завръщат посветени – за тях пътуването до Света Гора е било пътуване към себе си, тайнствен опит, предизвикал просветление. Но почти всички се въздържат да споделят светогорските си преживелици, като или мълчат, видимо променени, или отместват фокуса към говорене за друго, споделимо. Това друго е достъпно и за онези, които са стигнали до географската Света Гора, без да са я постигнали като духовно пространство. Достъпно е всъщност за всекиго – след известна подготовка в такова говорене могат да се включат и жени, и кабинетни пътешественици, имитиращи каноните на поклонническия разказ.

Пътеписните стратегии за споделяне на Света Гора са различни, но поне от 19. в. насам имат три общи характеристики: акцент върху Зограф и Хилендар; стремеж към представяне на двадесетте манастира, столицата Карея и по-важните скитове и келии, независимо от конкретния поклоннически маршрут; подчертана потребност словото да бъде допълвано с образ, в някои случаи – измествано от него. Разказите за Атон почти винаги започват с изображение, обикновено карта на полуострова, по-рядко – силуета на връх Атос. Образът не само е незаменим при споделянето на видяното, той е удобно извинение да не се затиска с думи преживяното: който има очи, ще разбере. Характерно е и изчерпателното изложение на всеизвестните атонски легенди, задължително припомнени от отзивчив монах. Тези преразкази уверяват читателите и слушателите в автентичността на историята и създават на пътешественика чувство за изпълнен дълг към жанра и към святото място. Какво от туй, че под заглавието “Света Гора” не толкова рядко стои самотно описание на единствения в наши дни български манастир?

 

Тишина

 

Преди Зограф-и-Хилендар и кентаврически срасналият се с тях Паисий обаче българското име на Света Гора е друго, а свързваното с него пространство – в противоположния край на полуострова. Името е Йоан Кукузел, мястото – Великата Лавра. Свързани са чрез фигурите на убежището, покоя и тишината. Житието на светеца ни го представя като константинополски придворен музикант, “обграден с много внимание и почести”. Но “възлюбил Бога и тишината на уединението, младият юноша искаше да служи на Господа в безмълвие, свободен от суетните светски грижи, и се молеше на Всевишния да устрои така неговия живот”. Предрешен като козар, св. Йоан се укрива от света и императора в Светогорската Лавра, където, разбира се, е разпознат още при първия си опит да запее. Ангелският му глас трогва не само монасите, но и самата св. Богородица, която го дарява с цели две чудеса.

Този разказ, в който няма нищо кой знае колко необичайно, е претворяван в исторически романи поне два пъти, единия – по запомнящ се начин. Подготвяйки се за “Ангелогласният” (1938), Добри Немиров предприема пътувания до Цариград и Света Гора (1934-1935), издирва исторически извори за Йоан Кукузел и неговото (предполагаемо) време. При все това в романа вибрира предвидим дисбаланс: имперският Константинопол е физически осезаем, плътно изпълнен с подробности от градския и дворцовия живот, а Атон е сякаш рисуван с акварел, изграден предимно от копнеж, молитва, покаяние, опрощение, чудеса. Само с това обаче “Ангелогласният” би останал не повече от добър исторически роман. Незабравимото е другаде: в ангелските видения, вплетени в творческия процес, и най-вече в представата за Света Гора като неосквернимо място, много по-светло и по-свято, защото освен храм на вярата е и храм на познанието и умението, които – в случая – Йоан Кукузел предава на многобройните си ученици.

 

Семена

 

Повече от 400 години по-късно, в другия край на полуострова се заражда другата идентичност на Света Гора в колективното съзнание на българите, идентичността, която днес автоматично възприемаме като основна. След “История славяноболгарская” Атон като крепост на българското, като съкровищница на национални ценности ще оспорва първенството на Атон като общо пространство на православната вяра и култура. Може би не толкова подведени от реториката на Паисий, колкото следващи потребностите на (секуларната) национална държава, романистите го представят изправен пред избор между Бога и Отечеството. Разбира се, литературният герой категорично избира второто – дотам, че в един от случаите проигумен Паисий подозрително заприличва на антихрист. Въвеждането на дилемата и разрешаването и не са невинни: те не само предопределят налагането на концепцията, че патриотизмът винаги е за сметка на вярата, но и пораждат непреодолимо амбивалентно отношение към манастирските културни центрове, в частност към Атон.

От една страна, в края на 18. и началото на 19. в. бъдещият български патриот и просветител може да се подготви за своята мисия само в училище, свързано с Църквата, най-добре – в близост до богатите атонски библиотеки. От друга страна, манастирите, особено атонските, са пространства, надмогващи всяка светска власт – и формалната (на Падишаха), и неформалната (на родното място, народ, език), т.е. подкопаващи увереността във върховенството на националното. Съмнителният изход на художествената литература е да представи атонските монаси от времето на и след Паисий като безпросветни и лишени от истински християнски добродетели, с което оправдава търсенето на светлината другаде. В романите, посветени на Паисий, Света Гора не е самодостатъчна – притегателната и сила се дължи на кризите във външния за нея свят, мотивацията на обитателите и също най-често идва отвън и в крайна сметка основната част от действието се разтяга другаде: в Банско, в Солун или в добре познатите български земи, където Паисий трябва да посее семената на Възраждането.

 

Ангел пазител

 

Има нещо иронично в това, че тъкмо романите, които се опитват да противопоставят нацията (светската държава) на религията (монашеската република), са онези, които в най-голяма степен показват колко плътно е присъствието на Света Гора в българското възрожденско общество – от пътуващите таксидиоти, книгите – и клюките – които те разпространяват, метосите и училищата, в които преподават светогорски монаси, до поклонническите и гурбетчийските пътувания. Случва се и обратното: атонски таксидиоти, увлечени в българските политически работи, да се забравят в света. Такива са двама от двигателите на борбата за църковна независимост – Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. Те почти повтарят пътя на Йоан Кукузел от Константинопол към Великата Лавра, само че в обратната посока: убежището се е превърнало в затвор (и буквално, защото провинилите се светогорци ги наказват със заточение на Света Гора), мисията е друга и ще бъде осъществена другаде, символичната българска крепост ще бъде пренесена от Атон в Цариград.

Нито толкова емблематични, нито толкова енигматични, фигурите на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски не успяват да провокират въображението на авторите на исторически романи по начина, по който го прави Паисий. Разбира се, “Хилендарският монах” на Талев и “И го нарекоха Паисий” на Надежда Драгова не са точно сред класиката на българския исторически роман, но пък “Светогорският бунтар” на Кирил Топалов и “Литургия за непокорните” на Николай Иванов вероятно са познати само на най-запалените почитатели на жанра. В тях обаче е разработена различна – като че ли по-естествена – версия за притегателната сила на Света Гора. И за бъдещия Неофит Бозвели, и за бъдещия Иларион Макариополски Атон е най-напред изкушение, очевидна стъпка в стремежа към просветление и духовно съвършенство. Разочарованието ще дойде после (“на хилендарец калугер не прилича да се занимава с политика и книги”), за да се превърне в плен, ирония и тъга. В познатата и неизбежна амбивалентност обаче продължава да се процежда ангелска светлина.

 

Маслините на Великата Лавра

 

Историческите романи са мощно и в същото време недотам натрапчиво средство за утвърждаване на националния разказ на модерната държава. Ако се доверим на Бенедикт Андерсън, изобщо романът е литературният жанр на модерността, така, както политическият и жанр е националната държава. Не е чудно тогава, че историческите романи преживяват бум тогава, когато националната държава е разколебана или когато нацията трябва да бъде мобилизирана за не особено популярни колективни усилия. За България такива моменти са междувоенния период (особено 30-те години, когато няколко издателски поредици стимулират писането на исторически романи) и един всъщност доста продължителен отрязък, грубо рамкиран с 200-годишнината от написването на “История славяноболгарская” и 1300-годишнината от основаването на българската държава. Като се има предвид, че по идеологически причини романовите изображения на Атон се появяват най-често в исторически романи, обяснимо е, че в голямата си част те са потопени в тези две жанрови вълни – заедно с тяхната идеология.

Понякога обаче жанрово-идеологическите очаквания се оказват фино излъгани. Така е например с романа “Слово за Зографа Захарий” на Владимир Свинтила, отпечатан през емблематичната 1981 г. В него доминират продуктивната неудовлетвореност на художника, творческото му самовглъбяване и стремежът към самоусъвършенстване. Не стига това, ами в момента на най-голямо професионално признание – когато тръгва към Великата Лавра, обявен за най-достойния от зографите в Самоковската епархия (така е представена ситуацията в романа), той е въплъщение на религиозната и етническата толерантност в името на общото благоденствие. Другаде в текста, разбира се, Захарий не е безразличен към българското, но във фикционалния свят мястото на националната гордост не е на Света Гора. Атон е пространството на съвършената красота (и в разказите на бащата, и в опита на сина) и на постигането на завършеност: Великата Лавра дооформя трансформацията на възрожденския зограф в художник – в човек, който не просто рисува образи, а ги дарява с дух.

 

Съветът

 

Атон не заема обширно място в българската словесност. Десетина пътеписа, отпечатани като самостоятелни издания (тук не се включват кратките пътеписи по списанията, вестниците и интернет), може би около дузина исторически романа за светогорци, играли значителна роля в българската културна история, тук-там по някой разказ, тук-там по някое стихотворение... При това самият Атон сякаш избледнява във фон, на който по-ярко да изпъкнат фигурите на Йоан Кукузел, Паисий, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Захарий Зограф. Тази периферна позиция е очаквана – Света Гора е маргинална и спрямо онази част от българската култура, която може да се види откъм общото образование, масмедиите и всекидневието, ако не броим почти обеззначената емблема “История славяноболгарская”. Присъствието на Атон е много по-деликатно, но и много по-плътно, отколкото един национален митологичен разказ би могъл да понесе. Понякога откриваме това присъствие неочаквано, друг път около него се изграждат цели светове.

Ореолът на мястото обаче в повечето случаи го предпазва от злоупотреба и лекомислие. Призоваването на Света Гора не би могло да бъде невинен или всекидневен жест. Личният поклоннически разказ е предшестван от увереност, че пътуването не е било само стигане, а постигане; вплитането в тъканта на романа – от съвестно проучване и внимателно планиране; изследователското усилие (макар че този текст не се занимава с него) – от овладяване на необходимите инструменти и уважение към различния опит. Защото Атон – и в българската словесност, и в българската памет – е копнеж по чиста красота, убежище на историческа истина, което в нужния момент ще се превърне в източник на надежда за национално самоосъзнаване и в мощен порив към светлина.

 

 

Статията е част от специалното издание "Светогорски лист", май-юни 2008 г.

Текстът е публикуван за пръв път във Varium est, г. ІІ, бр. 9, декември 2006

 

Горе

 
 
СЛОВОТО  © Всички права запазени!