Света гора
Атон в българската култура и словесност

Алексей Христов
изпълнителен директор на Американска фондация за България,
главен координатор на проекта, член на изследователския екип

Света Гора Атон
Пътепис. 2007 година

 

На 28 май към 7.40 тръгнахме от хотелския комплекс „Филипос бийч” (който през май 2008 година вече не съществува, така че и той е част от историята на проекта) с микробусчето, което беше докарало по-голямата част от групата, Пристигнахме на пристанището на Йерисос, където беше корабчето за Св. Гора. Тук трябваше да си вземем „диамонитириите” – разрешителните или още „визите” за влизане и пребиваване в Монашеската република. Беше жега още от рано сутринта и търсехме сянка по пристанището. Оказа се, обаче, че корабчето, което трябваше да ни закара до манастира Великата Лавра има разрешение да пътува само до Ватопед. Обясниха ни, че имало вероятност в открито море корабът да получи разрешение да отиде и по-нататък. На корабчето „Св. Атанасий Атонски”, което беше доста по-малко от ферибота, който минава от другата страна на ръкава и тръгва от Урануполи, освен нас, имаше още няколко гърци и двама-трима сърби. Монаси или други духовници нямаше. По-скоро беше голяма моторница. Като тръгвахме, морето уж изглеждаше спокойно, но лодката взе доста да се лашка и да подскача по вълните. Направо си беше вълнуващо, но се разминахме без произшествия. Отначало тръгнахме да заобикаляме някакъв нос и навлязохме навътре в морето, в посока към делтата на Струма и остров Тасос, които се виждаха в маранята. Опитвахме се да снимаме в движение. Минахме първо покрай крепостта Св. Василий, която е хилендарска и точно преди северното пристанище на сръбския манастир Хилендар. Зад пристанището, в дълбочина, се вижда кулата на Стефан Милутин. Манастирът Хилендар има две арсани – пристанища – едното е от северната страна на Светата планина, а другото от южната. Тук, на тази арсана, слязоха сърбите. Следващата, близка спирка, беше на арсаната на манастира Есфигмен. Този манастир стана доста известен из православния свят с радикалността си след седемдесетте години на миналия век, и което е печално, продължава да е в конфликт с официалната власт на Планината. Аз минавах за пръв път от тази страна на полуострова. Той е съвсем до брега, над пристанището. Видяхме надписа с черно, който гласи „Православие или смърт”. Иначе, говори се, монасите били много любезни и гостоприемни към поклонниците.

Следващата спирка беше при манастира Ватопед, докъдето имахме разрешение да пътуваме. Тук, разбрахме, че все пак е получено разрешение да се отиде до манастира Ивер. Срещу 2,5 евро на човек продължихме пътя си и лодката ни остави на арсаната на иверския бряг.

На кея се събрахме да обсъдим, какво ще правим и се снимахме с пристанищната кула. Решихме, че ще търсим начин да продължим към Великата Лавра, както бяхме планирали, и ако няма как да стане, ще тръгнем към столицата Карея, до където можеше да се стигне и пеш. Няколко човека отидоха до самия манастир, който е на стотина метра от пристанището, да попитат дали има някакъв транспорт до Лаврата. Бяха им казали, че има редовен автобус в 1 и 15 след обяд. Решихме да го чакаме, а имахме и достатъчно време да се поклоним в бившия грузински манастир, което не бяхме планирали предварително. Разгледахме Ивер и имахме щастието да се поклоним пред чудотворната икона на Св. Богородица, наречена „Портаитиса”. Тя е много важна и почитана чудотворна икона на Божията майка на Св. Гора. За нея се твърди, че ако изчезне от Планината, ще настъпи и края на Монашеската република. Имахме доста време и се опитахме да потърсим друг транспорт до Великата Лавра, но не успяхме. За това пък можахме да разгледаме подробно двора на манастира и да направим снимки. Даже пазарувахме в един от най-добрите манастирски магазини на Атон. Разхождайки се из околностите на Ивер, дори си общувахме с една светогорска костенурка. Минахме по една съвсем средновековна уличка, през каменен тунел, предхождан от друг, с надвиснали асми, така стигнахме до един мост преди манастирските градини. Околностите на Ивер, в подножието на Карея, са твърде приятни за разходка. Преди да се качим на водната маршрутка №1, която щеше да ни закара до Лаврата, отидохме до залива, където е слязла Св. Богородица и има аязмо с параклис, посветен на нея. За съжаление, и другите години не сме намирали този параклис отворен, но до аязмото се стига свободно. То е наистина чудно място, защото извора се намира на метри от доста соленото Бяло море, а пък водата му е съвсем сладка. Чудеса Богородични и Светогорски!

Междувременно, докато чакахме транспорта, отнякъде се беше появил един молдовец, който ни говореше на руски и се присламчи към нас, даже се качи с нас в микробуса, когато се оказа, че няма пари за билет. Дадохме му. Потеглихме към Лаврата по пътя нагоре, след Ивер. След няколкостотин метра спряхме, след като шофьора говори нещо по радиостанцията. Той отби встрани от пътя, пушихме по цигара и пак му с обадиха. Обясни, че трябва да се върне до Карея, да вземе още хора за Лаврата. Тъкмо да стигнем до Карея и от друг микробус срещу нас му сигнализираха. Отбихме пак, и от него при нас се прехвърлиха няколко гърци. Тръгнахме отново по обратния път и след около един час стигнахме най-големия и първи по достойнство манастир на Света Гора – Великата Лавра на Св. Атанасий Атонски. Аз бях проучил възможностите да се нощува наблизо и се бях обадил още от София в скита Йоан Кръстител – Продрому Скити, или още Тимиу Продрому – който е Лавриотски по принадлежност, а по националност – румънско-молдовски. Той се намира на по-малко от час път пеша от Лаврата. Бяхме говорили с монасите на лош английски и недобър руски, но се разбрахме и имахме резервация. Не се наложи да я ползваме, защото се оказа, че и във Великата Лавра ни приеха да нощуваме без проблем. Посрещнаха ни, както посрещат в Светогорските манастири – с локум, ракия и кафе. Записахме се в книгата за гости, както правят всички поклонници, и задължително ония, които остават да нощуват. Настаниха ни и ни обясниха кога са службите и тъй като имахме време, и бяхме много въодушевени от пристигането си и от успешното настаняване, решихме да се разходим наоколо. Слязохме по един път под манастира надолу към морето и се озовахме на Лавриотската арсана. Сега разбрахме вероятната причина, защо лодката, с която ни докараха не дойде до тук – входът към кея на пристанището беше много тесен и заобиколен от опасни скали. Преди да слезем до брега съзерцавахме морето и снимахме старата крепостна сграда над самото пристанище. Тя е с една висока средновековна кула, реставрирана с бетон. Май е единственият подобен опит за реставрация из цялата Света Гора. На док имаше една солидна моторница, която явно братята от Лаврата ползват. Разходихме се по величествените каменни зидове над самия кей, които сигурно някога са служили и при отбраната от пирати и други разбойници.

Чухме клепалото за вечерня. Отидохме на службата, а след нея веднага е трапеза. На малко повечерие след трапезата, се върнахме за отдаяние в църквата. Това е моментът, в който в Светогорските манастири обикновено изнасят мощите на светиите, за да се поклонят новодошлите. Поклонихме се пред Светите мощи, сред които черепа на Св. Василий Велики и частица от Честния Кръст Христов. След повечерието, един брат ни отвори параклиса Св. Йоан Кукузел, с чудотворната икона на Богородица, наречена Кукузелиса. Това е особено важно българско място във Великата Лавра. Тук, както разказва преданието, Св. Йоан Кукузел – славословил Бога с ангелските си песнопения. Заспал уморен, след нощното бдение, и като се събудил Божията майка му подала от иконата една жълтица, за да възнагради усърдието му и красотата на песните му.

Другото важно българско място в Лаврата е изрисуваният от Захари Зограф нартекс – преддверието – на манастирския католикон.

По здрач се разходихме. Прибрахме се и си говорихме за Св. Киприан Московски – роден българин, ученик и съслужител на Св. Патриарх Евтимий, пренесъл българските богослужебни книги в Русия. И двамата преживели доста години на Атонската планина, преди да просияят в светителство. След това си легнахме и четохме.

 

29 май 2007

Манастир Великата Лавра

 

На сутрешната служба отидох от последните. В някакъв момент сутринта, Мариан дойде да ни призове и ни предупреди, че се служи по параклисите, а не в главната църква, защото е делничен ден. Отидохме в един параклис на южната страна на главния храм, много хубав. С монасите бяхме около 10-15 души на Литургията. С Наско и Мартин получихме Св. Причастие. След службата пак има трапеза. Дадоха яхния от октоподи. Много вкусна. Добре че бях близо до Мишо и така получих още една порция октопод за закуска – по нашему, и за обяд – по светогорско време. След трапезата се отправихме към румънския скит Св. Йоан Предтеча. Пътеката от Лаврата се вие из ниска гора и храсталаци, удобна и лесна за ходене. След около километър, излязохме на път. Разгръщаше се сериозно строителство, каквото не бяхме виждали на Св. Гора. Правеха бетонна настилка, с двойна арматура. Двулентов път от 40 см дебел бетон. Дали го правеха румънците или гърците?

С нас от вчера се върти един украинец – Григорий, който работел за президента и спомена, че е завършил семинария. Обаче май не се казва Григорий?!? Той тръгна с нас към скита.. Времето приятно, нямаше облаци. След час ходене, който премина в разговори и беседи, на един завой видяхме скита Св. Йоан Предтеча. Снимахме го. На входа имаше още трима поклонници. Оказаха се французи, които ни бяха изпреварили по пътя, с един микоробус. Мишо ги заговори на френски, а с Наско, преди това говореха на английски. Те чакаха от половин час някой да им обърне внимание и да ги посрещне. Продължихме да чакаме заедно още толкова. Единият французин разправяше, как е идвал на Св. Гора преди двадесет години. Тогава никак не му харесало, защото нямало пътища, електричество и автомобили и било много трудно да се придвижва из полуострова. След като ударихме камбаната на входа два пъти, се появи архондарят и ни отвори църквата да се поклоним. Поклонихме се. Стенописите са в характерен светогорски стил, късни, но много добри. Иконите – византийски, с прекрасна позлата. Мариан се заговори с отеца за позлатата, която му е специалност. Така го предразположи, защото монахът нещо беше мрачен. Дали, защото го бяхме събудили във времето му за почивка между дългите служби, или понеже разбра, че ние сме оная, поредна група, дето са се обадили, че ще нощуват при тях, а са останали в Лаврата. Отец Емилиан, така се казваше румънският монах, ни покани в архондарика. Почерпи ни с кафе, локум и манастирска анасонлийка, която беше яко силна, но ни дойде добре. До одаята за гости имаше още една стаичка, която служеше хем за склад, хем за магазинче. Отецът ни каза, ако си харесаме нещо, да оставим пари в една картонена кутия. Купихме си иконки, изобразяващи местната чудотворна икона, донесена от Румъния. После, тръгнахме обратно към Лаврата. По пътя назад, срещнахме работници, които сваляха кофража на бетонния път. При Лаврата си починахме, докато се появи маршрутката за Карея. До последно не бяхме съвсем сигурни, че ще се появи и ни олекна, като се натоварихме на нея. Само ние и украинеца пътувахме за столицата. Щофьорът ни предложи да спрем на параклиса на Св. Атанасий Атонски, където е известното аязмо. Поклонихме се и се освежихме с невероятно вкусната и свежа вода, която, както разказва преданието, се появила, когато Св. Атанасий, след като усърдно и дълго се борил да създаде и укрепи своята Лавра, се отчаял, след множество несполуки и се оттеглил съкрушен на това място. За да го подкрепи и утвърди във вярата му, Божията Майка му се явила и го уверила, че занапред всичко ще бъде наред. Тогава той ударил скалата с тоягата си и от там рукнала животворната вода.

Продължихме за Карея. Пътят минава покрай красива средновековна кула и пристанището на манастира Каракал, което представлява внушителна средновековна крепост.

 

30 май 2007

Карея

 

От Великата Лавра до столицата на Монашеската република, Карея, бяхме стигнали за по-малко от час, въпреки че по пътя спирахме. Отидохме в хотела, където ни настаниха и като си оставихме багажа, слязохме долу в гостилницата, за да обсъдим програмата за по-късно. Уговорихме се с кръчмаря да ни приготвят вечеря за 18.30. И въпреки че Василиос (кръчмарят и хотелиер) ни каза че в Зографския конак нямало никой, намерихме вратата отворена. Оказа се, че има само работници – българи, които ремонтираха конака. Църквата също беше отворена и се поклонихме пред иконите – последните работи на Захарий Зограф. Разгледахме конака и продължихме нататък. Отидохме в костницата на Свети Сава Сръбски, келия с много особен статут, установен от самия светец. Той изработил много строг устав (типик) и затова я наричат още типикарница. Там разбрахме, че има служба в момента, но Мариан удари малката камбана над вратата и след секунди се появи отец Никодим, покани ни да се поклоним и ако искаме да останем на службата. Ние само се поклонихме и решихме, че ще се върнем по-късно, като е свършила службата. От там тръгнахме към манастира Кутлумуш, единственият манастир в близост до столицата. По пътя за манастира е пекарната, от където си купуваме светогорски хляб, но ... беше затворено. Стигнахме в манастира, когато биеха камбаните и клепалото за вечерня, както и предишната година, и успяхме да се поклоним преди началото на службата.

Върнахме се в Карея, като по пътя обратно купихме хляб. Насочихме се към Протатската църква, която беше опасана от скелета и огради, на които пишеше, че църквата е затворена 24 часа в денонощието. Наско, обаче, надникна във входа от към резиденцията на Прота и ни извика да се поклоним на чудотворните икони, беше отворено. Дори в сумрака успяхме да разгледаме византийските стенописи от 14. век на Михаил Панселинос. Върнахме се обратно в гостилницата, защото беше време за уговорената вечеря. Там ни бяха приготвили маса. Магазините наоколо вече бяха отворени и ние се пръснахме да разглеждаме и пазаруваме. Не след дълго се събрахме около масата на салати и узо. Вечеряхме добре на сладки приказки. А след вечеря потеглихме към Ватопедския скит Свети Андрей.

 

30 май 2007

Ватопед Зограф

 

От Ватопед се отправихме нагоре в планината, по пътеката към Зограф. По пътя се минава първо покрай рибарника на Ватопед, където има и нечия келия. Пътеката е точно като всички стари пътеки около Зограф, застлана с камъни, в стъпаловидна форма. Тези пътеки навремето са били използвани за придвижване с мулета, които са пренасяли всякакъв товар. Те са и най-преките; новите пътища за коли и камиони са доста по-заобиколни. По първоначална информация от Мариан, пътят до Зограф, трябваше да ни отнеме час и половина, но бяхме с всичкия си багаж и се придвижвахме доста бавно. Почивахме често под сенките, защото времето беше доста горещо. В един момент прекосихме някакъв път и там направихме почивка. От там се виждаше морето на север, а наблизо се чуваха резачки за дърва. Беседвахме. На север се видя и остров Тасос, а като продължихме от пътеката се откри красива гледка към Ватопед. Преди да прекосим билото, почивахме още два пъти. Пътеката се виеше и през гората, което беше доста приятно в жегата. Малко след билото се оказахме на кръстопътя за Зограф и Хилендар, където направихме „мегали” почивка. На това място има указателна постройка с надписи и показатели в съответните посоки. Тук хапнахме мед с бисквити и стафиди, пийнахме вино и вода. След продължителната почивка, с нови сили, тръгнахме към Зограф. Не след дълго излязохме на широк път, по който продължихме. Лошото беше, че сме на открито и слънцето ни печеше яко. В един момент стигнахме един разклон, откъдето продължаваше старата пътека. Тези, които бяха по-напред продължиха по нея, а аз останах да изчакам Наско и Мариан, който обяви, че това е пряката пътека и след 10-15 минути ще сме в Зограф. И наистина. Бяхме го взели за 3 часа и 10 минути. Седнахме на новите пейки пред манастира да починем след пътя. До нас имаше някакви работници, българи, които пушеха. И ние запалихме. Пейките и една беседка, малко по-надолу от входа, бяха съвсем нови. Миналата година ги нямаше. Пред входа беше разкопано и се виждаше че слагат нов тръбопровод.

След като си починахме се отправихме към архондарика. Като знаехме, че между 2 и 5 е основната почивка за монасите не звъняхме на звънеца до заключената врата. Поседяхме на една пейка пред архондарика, разглеждахме старите снимки в коридора и се помотавахме. Беше към 4 и нещо и щяхме да чакаме почти час, а бяхме доста изморени вече. В един момент, Мариан, който не беше видял, че има звънец до вратата, го забеляза и позвъни. Съвсем скоро се появи калугер в монашески одежди, който ни отключи и ни покани да влезем. Позна Мишо и се сети, че сме идвали и миналата година. Представи се като Георги и каза да не го наричаме отец, тъй като бил само послушник и не е достоен. Дошъл бил в Зограф преди година и нещо, та явно са се разминали с Мариан. Започна се разговор, който сменяше посоките, като всеки взимаше думата – Мишо, Мартин, Наско, архондарят Георги (както аз реших да го наричам, след неговата уговорка). Завъртяха се всякакви теми и най-вече исторически. Ние се представихме с по няколко думи, кой какъв е, но не бяхме всички, та когато се появи Мишо, взе че ни представи всички наново. Архондарят, като разбра, че сме за две нощувки, предложи да помагаме в градината - да засадим някоя и друга овошка. Мартин отбеляза, че би било чест да посадим дръвче на Зограф, а и ние се съгласихме, че няма да е проблем да помогнем за 2-3 часа. Тогава Георги попита, колко от нас са били вече в манастира и като разбра, че повечето идват за пръв път, се отказа от идеята да помагаме в работата. Междувременно беше направил гръцко кафе и беше сервирал домашна сливова със съвсем малко анасон. Доста силна. Ние се записахме в книгата, където открихме записани и имената на някои от нашите миналогодишни спътници. Архондарят ни каза, че може да ни настани в 2 стаи, тъй като нямало много гости и ние се съгласихме. И двете бяха с по 8 легла, а едната беше онази, в която бяхме настанени миналата година. Сега там се подслониха Мишо (на същото легло), Мариан, Наско и Марин. В съседната останахме с Наката, Мартин и Влади. Още докато ни водеше към стаите, Георги ни каза, че скоро са сменили леглата и матраците. Леглата бяха метални, боядисани в синьо. Вече беше почти 5, време за службата. Служеше отец Пимен, секретаря на Зограф и приятел на Мариан; с него бяхме говорили по телефона от София и той знаеше, че идваме. Там беше и игуменът, отец Амвросий, както и повечето монаси и послушници. Седяхме благоговейно на богослужение и преди края, както е в Св. Гора, монасите обиколиха иконите да се поклонят, като накрая целуват ръка на игумена. След тях това правят и поклонниците, които участват в богослужението. Получи се опашка и понеже някои се застояваха твърде много пред чудотворните икони (Мартин), може би защото им беше за първи път, та в един момент преди молитвата „Отче Наш”, един от монасите, май епитропа отец Гавраил, направи знак с ръка да спрем с поклонението, та аз, така и не успях да се поклоня, за да не бъркам края на службата, а останалите се поклониха или целуваха ръка на игумена, кой както намери. След края на Вечернята монасите се отправиха един по един след игумена за трапеза, а след тях и ние. Оказа се обаче, че още не са приготвили, та постояхме малко отпред, докато отец Краси (който миналата година беше архондар) твърде внушително удари три пъти клепалото за вечеря. Влязохме на трапеза, от ляво монасите, а от дясно поклонниците. Отпред на отделна маса бяха само игумена и секретаря. В дясно от тях, на отделна маса седеше сам отец Пахомий – най-отдавнашният и най-възрастен брат, библиотекарят на Зограф. Гозбата беше зеле с моркови и още нещо, което аз като опитах, си помислих, че е месо и даже предупредих Мишо. До мен беше Мариан и го питах за това, тъй като знам, че на Св. Гора не се яде месо. Той ми каза, че това е риба тон, което било традиционна Зографска блажна манджа. Беше вкусно. Имаше и сирене и маслини. В един момент, отец Краси донесе и вино и ни наля. Бяхме се случили в седмицата след Петдесетница и Св. Дух, в която е забранено да се пости и задължително се блажи. След трапеза, се върнахме обратно в църквата за повечерие. После Мариан седна пред храма да поговори с братята, с които не се беше виждал доста време. Ние пък изпуснахме дядо Пахомий, с когото искахме да се уговорим да ни покаже библиотеката и да му подарим книги. (Да е светла паметта му!) Отидохме до „царския” архондарик, където посрещали специалните гости, а Н. В. Цар Борис Трети правел аудиенциите си. Заведе ни архондарят Георги, който сам беше предложил по-рано да ни го покаже. Показа ни и „първия телефон на Св. Гора”, който бил прокаран от Цар Борис през 1923 година, за да може да следи държавните дела. След това се уговорихме да ни отвори и магазина, за който също отговарял. Магазинът беше разхвърлян, тъй като правели някакъв ремонт; не се разбираше точно какъв. Всичко беше разбутано и прибрано по кашони, за разлика от миналата година, когато беше доста подредено, макар и бедно. Архондарят Георги ни извади разни неща от кашоните, но нищо не ни грабна и си тръгнахме. Качихме се пак нагоре по етажите към терасата на църквата Св.св. Кирил и Методий, където на новодошлите им беше харесало да си седят и съзерцават „Малкия Св. Георги” отсреща и околността. (...)


 

Статията е част от специалното издание "Светогорски лист", май-юни 2008 г.

 

Горе

 
 
СЛОВОТО  © Всички права запазени!